vergil 
Преподавател, учен, прокурор, съдия в Конституционния съд – кое е водещото за Вас?
Основното и постоянно за мен е преподавателската и творческа работа в университета. Не мога да си представя живота ми извън него и в същност не съм го напускал от момента когато бях първи курс през 1977 г. Всичко друго е било паралелно. Бях 5-6 години прокурор, но не напуснах Университета, а вършех двете неща заедно. Не съм прекъсвал нито за миг да чета лекциите си и след назначаването ми за конституционен съдия с тази особеност, че го правя pro bono. Университетът е уникална школа и за преподавателя, това от една страна, а от друга – убедих се, че няма по–свободно място от университетската катедра.
Всяка друга изява в една или друга степен ограничава. Дори когато човек пише, се чувства ограничен и притеснен от белия лист. Докато, когато се изправиш пред много млади хора, жадни да научат и с желание да чуят, ти си ти. Там нямам ограничения и никога не съм чувствал рамки.
Важно е винаги да държиш ръката си на пулса. Не може и не бива да се излагаш пред студентите. Те са стимул да следя всичко ново и да поддържам форма. Поколенията се променят и отдавна би трябвало да е отминало времето на професорите, които листят пожълтели листчета и си пеят една и съща песен. Правото е динамично, животът е динамичен, хората са динамични и сега те са много по-информирани и търсещи.
Не липсва ли практиката от съдебната зала на преподавателите? Без да е било задължително, Вие сте работили и като прокурор. Какво допринесе това?
Идеята беше на ръководителя на катедрата. В началото ми беше любопитно, но се увлякох толкова, че отделях много повече време за прокурорската работа, отколкото за тази в университета. Сега оценявам, че това създаде у мен трайно убеждение, че връзката между теорията и практиката трябва да бъде постоянна. И от тогава до сега винаги съм се стремял да ги съчетавам и да подчертавам на студентите, че това е изключително важно. В противен случай научните съчинения и лекциите се откъсват, отиват в облаците. В крайна сметка ние трябва да подготвяме студентите за съдебната зала.
Имам ясното убеждение, че така трябва и да пиша. Книгите ми да не са абстрактни и отвлечени, а да могат да решават някакъв проблем. Винаги си представям, че ги четат преди всичко хора, които са в практиката. Тяхно е и правото на преценка дали успявам.
Каква е връзката Ви със студентите и отношението Ви към свободата на изразяване?
Стремя се да им говоря от катедрата не като от амвон и да текат към тях поучения, като истина от последна инстанция. Структурирам така всяка лекция, че тя да провокира въпроси у тях. Обучението е ефективно само когато слушателите са активна страна.
По отношение на тяхното изразяване, винаги им казвам, че за повечето въпроси в теорията има различни мнения, но за мен е без значение на изпита коя от възможностите ще изберат.
Значи не налагате нещо като даденост?
За мен отличен 6 може да получи и който застъпва становище, различно от моето или общоприетото. Въпросът е студентът да докаже, че това наистина е негово вътрешно убеждение и може да го аргументира. Защото всяко дело в съдебната зала е борба на две тези – ищец и ответник, прокурор и адвокат. Истината, до която достига съдът, винаги е резултат от борбата и в крайна сметка надмощието на едната или другата теза.
На изпит при мен се явяват със закона, не ги карам да наизустяват текстове. Но им казвам : нали се сещате, че изпитът не е по художествено четене, въпросът е да разберете какво се крие зад думите, да можете да видите нормите в действие, да ги поставите в реална ситуация на някакъв казус, случка или пример. Ако разберат това ще го запомнят за цял живот, ще разберат истинската стойност на правото.
Има ли еволюция относно разбирането за престъпление и наказание, някакви нови тенденции на проявление на тежките престъпления?
Наказателното право е възникнало горе-долу когато е възникнало и правото въобще.
Когато е възникнало престъплението или как?
Когато обществото е осъзнало, че трябва да се създаде ред по който да се наказва и е разбрало, че трябва да се създадат общи правила и именно държавата да започне да изземва тази функция. От тогава и до сега съществува наказателно право и се развива естествено, както и обществото.
Какво значи престъпление – „престъпвам” – определена черта, граница, минавам отвъд. Това кое е лошо и къде е чертата е плод от развитието на самото общество. Имало времена, когато убийството на роб например не се е считало за престъпление срещу човешкия живот, а се е приемало като погиване на вещ.
Еволюцията не е само по отношение на престъплението, но и на наказанието, за това как да се наказва, коя е мярата, какъв е вида на санкцията, която трябва да се наложи.
Някога заточението е било нормална форма за упражняване на репресия. Отпаднало е като санкция в съвременното общество, както са отпаднали и наказания като затваряне в кула или отрязване на части от тялото. Същевременно преди няколко десетилетия нямаше в света закон, който да предвижда наказания за компютърни престъпления.
Какво и къде е мястото на наказателното право в правото като цяло?
Винаги започвам цикъла от лекции точно с този въпрос към студентите. Чертая няколко концентрични кръга, като им обяснявам, че отношенията между хората във всяко общество се регулират от норми от различен порядък.
Има един по-широк кръг отношения, регулирани от норми на морала, етиката, естетиката, религията и т.н.. Но има и такива, които се регулират от правото. Като отрязъци на торта разделям този кръг за семейното, финансовото, данъчното, административното, конституционното и т.н. права и го запълвам целия. Вътре в него очертавам друг по-малък концентричен кръг, който обхваща всички отрязъци и казвам че това именно е за наказателното право. То регулира обществени отношения от всички сфери на живота. Тези отношения позитивно се регулират от другите клонове на правото, а наказателното регулира най-важните от тях с обратен знак. Вещното право, например, регулира отношения свързани със собствеността, но най-тежките посегателства срещу нея като кражби, грабежи, измами, изнудвания и др. са в наказателното право.
Публикациите Ви създават впечатление, че сте привърженик не на тезата за строгост, а на тази за неизбежност на наказанието.
Убеден привърженик при това. Подобно разбиране, че няма смисъл от по-строги наказания не се възприема добре в днешно време, когато почти няма семейство или къща, незасегнати от престъпление. Затова тази теза се нуждае от пояснение. Идеята е, че ако строгите наказания решаваха проблема с престъпността, нея нямаше да я има. Били са времена на доста по-строги наказания, но това не е довело до изкореняване на престъпността.
Големият бич за обществото е чувството за безнаказаност.Ако, обаче, обществото успее да се организира така, че да преобладава у престъпника чувството, че неизбежно той ще бъде наказан и то сравнително бързо, тогава размерът и строгостта на наказанието не са толкова важни. Каква е целта на наказанието – освен възмездие за вече извършеното то има за цел да предпази обществото за в бъдеще този човек да не извърши отново престъпление, както и да бъде направен опит за превъзпитанието му. В противен случай трябва да държим всички престъпници непрекъснато в затвора, ако я няма идеята, че те могат да бъдат превъзпитани и ресоциализирани. Балансът, разбира се, е много труден. Но е напълно естествено и разбираемо при една тежка и нагла престъпност, обществото да иска по-тежки санкции.
Книгата, с която ставате професор е за смъртното наказание. Там пишете, че историята на смъртното наказание започва всъщност с неговото отменяне.
За мен тази тема е вечна. Никога няма да се сложи точка и да се примирят двете позиции. Цялото заглавие е “Смъртното наказание – за и против”. Убеден съм, че когато някой е за или против смъртното наказание, няма сила, която да го убеди в противното. И дори колкото по-силни са аргументите на едната страна, толкова по-силна е съпротивата на другата. Всеки един такъв разговор често завършва със спор, но никога с приемане на противниковата теза. Значи по този въпрос хората предварително са определили становището си. Идеята ми беше да дам повече информация. Разглеждам смъртното наказание само и единствено от гледна точка на наказателното право именно като наказание. Защото много често в разговорите спорещите забравят къде е темата. Тъй като тя има философски, религиозни и пр. аспекти. Дори естетически – например красив или грозен е обесеният.
И като начин на изпълнение…
Да и поради това ясно ограничавам предмета на моето изследване върху това: то бидейки наказание изпълнява ли своите цели. Иначе общофилософските разсъждения са много хубави и много писатели са подострили пера на тази тема, но това не е моето поле.
Какво е вашето мнение?
Против. Обективните данни и анализи сочат, че в периоди, когато е съществувало смъртното наказание не намаляват претъпления, за които то се изпълнява. Примерно в Англия е имало период, когато за кражба на повече от 5 шилинга, извършителя се е наказвал със смърт. Изпълнявало се е публично на площада, за да има още по-силен ефект. Но хронистите твърдят, че най-много кражби са се извършвали именно по време на изпълнение на смъртните присади, поради суматохата, която се създава на площада. Тогава за джебчиите е била идеалната възможност да си „свършат работата”.
У нас за периода 1962 – 1969г е съществувало смъртно наказание за изнасилване в тежките му форми. И най-големият пик на изнасилвания е през 1968г. Значи достатъчно дълго време съществува тава наказание, но не влияе върху ръста на престъпността.
Откъде тази ангажираност у Вас по проблема смъртно наказание?
Изглежда идеята е стояла много отдавна в моето подсъзнание. Когато бях в казармата се случи така, че един от съвойниците ми позакъснял от отпуска и решил да се прибере в поделението през оградата, за да не го накажат. Беше нормално момче без никакви буйни проявления. Дежурният старшина видял как прескача и го задържал в караулното помещение. Неизвестно по каква причина момчето извадило джобно ножче и убило старшината. За назидание и наше възпитание гледаха процеса публично в казармата. Осъдиха го на смърт. Тогава аз наблюдавах лявата страна на залата, където в черно бяха облечени роднините на жертвата, които естествено искаха мъст за техния млад, загинал старшина, оставил сираци и вдовица. И от другата страна виждах тези, които скоро щяха да облекат черно – родителите на момчето, което до този момен не беше вършило никакво престъпление. Замислих се дали едното може да поправи другото, помага ли, нас възпитава ли ни, защото очевидно не се касаеше до закоравял престъпник, просто някой в някакъв момент вади ножче и …
Според някои философи, това е натрупаното безсъзнателно насилие и оттук тезата, че престъпниците също са жертви.
Смъртното наказание по своя характер е абсолютно, защото няма от – до. Абсолютно наказание трябва да предполага абсолютна вина, а такава няма.
Всеки от нас, дори и престъпникът, е плод на много фактори. На средата в която е живял, на родителите които са го възпитавали и дали въобще са го направили, училището, казармата, лошите и добрите хора, които е срещал по пътя си. Т.е. не може да има абсолютна вина.
Поради това, аз съм против смъртното наказание. В отношението държава – престъпник в наказателния процес, държавата винаги е по-силна. А по-силният трябва да е в състояние да подаде ръка, дори когато другият е извършил нещо ужасно, да се опита по някакъв начин да помогне. Когато държавата убива със създаден механизъм за това, тя признава, че не може да се справи с проблема.
Че е безпомощна !?
И че няма друг изход. А това възпитава по определен начин обществото и отделния индивид, когато той е безпомощен, когато няма друг изход, да убие, за да реши проблема, да премахне човека, който му пречи.
А отговорността да се наложи смъртна присъда и евентуалното допускане на съдебна грешка?
Постановяването на смъртното наказание е изключително тежък проблем. От наказателното законодателство на различни страни е видно, че съдебната система не е достатъчна, за да влезе в сила една смъртна присада, защото отговорността е огромна. Освен всички съдебни инстанции трябва още някой да поеме съотговорността да убиеш човек. У нас това беше Държавния съвет, а после Президента (ex oficio се произнася), в Турция например това е парламентът. Това е съотговорността. Освен триинстанционен съдебен контрол винаги има още някой.
Каква е ролята на пряката демокрация, ако поиска смърт, както някога се е случило със Сократ в Атина. Трябва ли да има референдум или не?
На пръв поглед звучи много демократично. Нека поставим обаче въпроса иначе. Какъв ще бъде резултата при референдум с въпрос: да има или не данъци. Очевидно има въпроси, които обществата трябва да решават въз основа на дълголетен опит и след експертиза от професионалисти. Защото ако референдумът реши, че не трябва да има данъци е много хубаво, но но третата година трябва да затворим държавата.
Така е и със смъртното наказание. За мен е разбираемо искането на повечето от хората ЗА смъртното наказание. Те са в правото си да искат повече ред, законност и справедливост, по-нормални условия за живот. Когато това се отлага във времето и все не настъпва, хората нямат друг изход и е естествено да искат смъртно наказание – тежко наказание, отлъчване. Реално обаче това е искане за ред и справедливост.
Тук именно каква е ролята на законодателя?
Една единствена – да приема закони, които не само на него, но и на обществото да звучат добре и да регулират оптимално съответните обществени отношения. Но понякога и законодателят е подложен на натиск от дадено обществено очакване и, за да му отговори, прави някои компромиси в законите. Ако не беше така нямаше да бъдат променяни толкова често. Обикновено виждаме проблема като цяло, обичаме да го обсъждаме отстрани, но когато опре до конкретното му решаване нещата се пробиват
В този смисъл нормално ли е от 1990 г до сега всички промени в наказателните закони НК и НПК да се правят от едни и същи хора?
Формално погледнато измененията се правят от различни състави на парламента и в този смисъл от различни хора.Истината обаче е, че най-големият дефект в този процес е липсата на чуваемост. Изработването и промяната на НК и НПК е сложна и комплексна задача и е естествено да има различни виждания. Но ние не обичаме да чуваме другите, не се възприема чуждото становище. Притиснати сме от времето и сроковете, което не позволява да се разгърне по-сериозна дискусия. Когато се бърза и се налага само едно мнение не е добре. А Наказателния кодекс не би трябвало да има цвят. Престъпността е общ проблем и по него би трябвало да има консенсус.
Как виждате въпроса за правата на пострадалия и на извършителя от една страна и изискването за бърз поцес.
В обществото през последните години се обсъжда преди всичко баланса между правата на обвиняемия и изискването за бърз процес. Но се изпуска личността на пострадалия, чиито права и достойнство се забравят. Вярно е, че въпросът е сложен, но същевременно е твърде важен.
Държавата трябва да каже ясно своите приоритети. Дали тя ще преследва например в наказателния процес само и единствено бързината за наказване, възмездието и превъзпитанието на извършителя и няма да допуска граждански иск. Ако е така то трябва да доведе до разширяване възможностите в гражданския поцес пострадалият наистина да защити пълно своите права, защото чрез престъплението той е увреден, засегнат по един или друг начин.
Уважаването на материалните вреди и неуважаване на нематериалните….
Да, и това. Понякога те са и по-сериозни. По принцип не трябва да се забравя жертвата.
Банална фраза е, че наказателното право брани обществото, но всъщност обществото сме всички ние, така че няма абстрактна защита. Защитата е на всеки един човек, той да се чувства по-сигурен.
Харесва ли Ви работата на съдия в Конституциония съд?
Много и по много причини. Тя дава възможност по съответния проблем да навлезеш в неговата дълбочина. Да не си притеснен от странични ангажименти и да работиш толкова, колкото сам прецениш, че е необходимо – да се отдадеш целия.
В никой друг период от живота ми не съм имал такава възможност. Имам условията, възможностите и удоволствието за това. И второ, защото съм независим. Образно казано, нямам началник, няма йерархия, която да ме подтиска или контролира. Канституционният съдия има възможността, но и отговорността да напише това, което мисли.
Явно много цените свободата и индивидуалността?
Изключително. Снощи прочетох нещо по отношение на свободата, което съм си мислил, но не съм могъл да формулирам така ясно. Много често за свободата ние мислим в категорията “Свобода ОТ…”- от поробител, от условия, от държава, от семейство и т.н. Всъщност, дълбокият смисъл е когато тази категория започне да се мисли като “Свобода ЗА” – за да съградиш, за да промениш, за другите, за доброто. Най-малкото да го осъзнаеш и да дадеш ти, да имаш мнение, да имаш позиция и да носиш отговорност.
Как на практика един докладчик по дело в КС прави така, че да получи подкрепа на едно или друго мнение от останалите.
Докладчикът развива една теза и дава своето предложение за решение. Предоставя го достатъчно рано преди разглеждането на делото на всички останали съдии. Те дават бележки и становища – писмено или устно. Т.е. започва предварителна дискусия, защото в крайна сметка решенията на КС са колективни.
Възможно е да има борба на мнения. Никога не съм се притеснявал и да променя мнението си ако аргументите са достатъчно сериозни. Няма лошо, дори напротив, когато чуеш другите становища да ги възприемеш, да ги възприемеш отчасти или да не ги възприемеш.
Защо не станахте адвокат или политик?
Никога не съм се регистрирал като адвокат въпреки, че законът позволява това на преподавателите, а и не се изкуших да участвам в политиката директно. Винаги съм бил експерт. Имам много приятели адвокати и безкрайно уважавам работата им. Очевидно не е имало потребност да се случи това в живота ми, но нито една възможност не бива да се изключва за в бъдеще.
А имате ли определени политически пристрастия?
Знаете ли, за мен никога не е имало значение човек от петък до неделя кой храм посещава. Важно е в понеделник, когато седнем да работим, той да може, да е професионалист. Всеки има своя храм, своята вътрешна ориентация. Ще повторя, че наказателното право не трябва да има цвят. При участието ми в експертни групи съм се старал да бъда полезен, независимо, че палитрата на тези, които решават е била различна.
Човек пада много пъти, но победителите превръщат всеки препъни-камък в трамплин, кой е Вашият?
Човек не трябва да се взема много на сериозно нито когато е на стълбичката на победителя, нито когато е паднал. Важно е да си даде ясна сметка защо е там, да превръща и едното и другото в условия за по-нататъшното си развитие.
Спомням си нещо, което историците твърдят, че е истина. Когато Цезар строил легионите, за да завладее Африка и правел преглед , конят му се спънал и той паднал за смях на войската. После се изправил и казал: Тази земя пожела да ме прегърне, значи тя ще бъде наша.
Каквото и да ми се е случвало в живота, съм се мъчил да си отговарям на въпросите съвсем простичко, без да се опитвам да го обвия в клишета, помпозни фрази или дълбокомислени обяснения. Не бягам от доброто или от лошото. И двете са неизбежни. Изобщо не бягам от нищо, стремял съм се да следвам своя път в живота. Много пъти съм грешал и е трябвало да падам. Впрочем, да паднеш не е страшно. Лошото е да те спънат. Защото спъването е действие отзад, нещо, което не очакваш. А най-лошото е да те спънат тези, които са най-близко до теб и им имаш доверие. Тогава ударът е по-сериозен и май боли повече.
Как разпускате?
Плувам. Имам едно убежище, откъдето виждам цялата Рила планина и нищо друго. И там и в дома ми в София има камина. Обичам живия огън…
Оптимист ли сте?
У нас много хора са намръщени, а и агресивни. За това има, разбира се, причини. Винаги ми се е искало по-често хората да се усмихват. Ако човек повече се усмихва и реално оценява нещата, те понякога се случват и по-лесно. Вземането насериозно и гледането строго по-скоро е защитна бариера. Добрите очи са отворени очи. Това не означава, че човек трябва безкритично да допуска всичко. Но трябвя да даде шанс. Според мен усмивката, чувството за хумор, шегата са шанс за другия. Човек не може да се хареса и да бъде приятел с всички, но трябва да дава възможност на другите и да общува с тях – не само да дава, но и да приема. Всеки от нас е една вселена и не може да живее с чувството, че е повече или по-малко от останалите. Трябва да живеем в динамично равновесие с хората и природата и да се радваме на птици, цветя, изгрев, залез. Когато отиваме на гости или се прибираме в къщи да прескачаме стъпалата. Защото влаченето е убийство и за самия теб и за този при когото си тръгнал.
