vergil 
Какво Ви провокира да напишете последната си книга “ Международно хуманитарно право” – труд, който колегите Ви определиха като фундаментален, актуален и нещо, което не е правено в България от 50 (или30?) години?
Две неща. Първо, натрупаният опит като съдия по едно от най-тежките дела в Международния трибунал за бивша Югославия. Както и факта, че в България не е издавано подобно изследване през последните десетилетия. А това е изключително динамично развиваща се област на международното право. Днес в тази област на международното право има съвършено нови проблеми. Проф. Янков отбеляза, че след конференцията в Сан Франциско наивно се е смятало, че няма да има вече въоръжени конфликти . Но въоръжените конфликти не намаляха, нещо повече – в сърцето на Европа, в бивша Югославия близо десетилетие (между 1991 и 1999 г.) се водиха военни действия, отличаващи се с необикновена жестокост и нарушения на нормите на международното хуманитарно право невиждани в Европа след края на Втората световна война. Такива конфликти имаше и на други континенти: в Руанда, Сиера Леоне, Камбоджа, Източен Тимур и на много други места.
Има ли връзка между създаваните международни съдилища и въоръжените конфликти?
Без съмнение. В началото на 90-те години бяха създадени международни съдилища ад хок като органи на Съвета за сигурност на ООН в съответствие с глава VІІ от Устава на ООН. Това бяха Международният трибунал за съденето на лица, отговорни за сериозни нарушения на международното хуманитарно право, извършени на територията на бивша Югослвавия след 1991 г. (МТБЮ), както Международния трибунал за съденето на лица отговорни за геноцид и други сериозни нарушения на международното хуманитарно право, извършени на територията на Руанда и руандийски граждани, отговорни за геноцид и други подобни престъпления, извършени на територията на съседни държами мужду 1 януари 1994 г. и 31 декември 1994 г. (МТР).
През 1998 г. бе подписана Конвенция, създаваща за първи път в историята на човечеството Международен наказателен съд и кодифицираща основни норми на международното хуманитарно право . Появиха се проблемите, свързани с международния тероризъм. Създадена бе съдебна практика в съществуващите международни съдилища, която, независимо от политическите пристрастия в определени държави, не може да бъде игнорирана в началото на 21 век. Свидетели сме на това, как се увеличава броя на така наречените “смесени”, “хибридни” международни съдилища, които се създават въз основа на споразумения между съответните държави и ООН и в които част от съдиите са национални съдии, а друга част са назначени от Генералния секретар на ООН. През последните десетилетия Международният съд на ООН в редица свои решения също се произнасяше по проблеми на международното хуманитарно право.
Как се случи, че представител на правната наука като Вас да бъде избран за съдия в МТБЮ? Как се избират съдиите в тези съдилища ад хок?
Малцина у нас знаят, че половината от съдиите в международните трибунали са специалисти по международно право, а другата половина, но предимно от англосаксонските държави (каквато бе практиката в МТБЮ) са специалисти по наказателно право и процес. Приложимо право са международните конвенции. А не наказателноправните норми на една страна. Този принцип, за това че половината съдии са международноправници (специалисти по права на човека и международно хуманитарно право), а другата половина – наказателноправници, е изрично записан в Римския статут на Международния наказателен съд, член 36. За наша гордост, в МНС бе избрана проф. Екатерина Трендафилова, тя също е представител на академичните среди. В Трибунала по морско право в Хамбург вече 15 години е съдия също представител на академичните среди. Това е професор Александър Янков. Неговият мандат приключва през месец септември тази година. Т.е., нито един от тримата български съдии в международните съдилища не е магистрат в България. В началото на кариерата ми като юрист аз имам известен опит в Софийския градски съд, (близо 4 години),повече от 20 години разглеждам вътрешни и международни дела като арбитър, т.е. имам опит в практиката.
През 2005 г. на представителите на българското правителство в Европейския съюз ясно и категорично бе казано, че “затварянето на тази язва в Европа”, приключването на делата в МТБЮ трябва да бъде задача предимно на европейските държави, а не на съдии от държави от далечни континенти, които не познават културата и историята на региона. И като се имаха пред вид моите публикации в областта на Правата на човека, обстоятелството, че преподавам тази учебна дисциплина от 1992 година, логично бе да бъде издигната моята кандидатура. По времето, когато участвах в разглеждането на делото “Милутинович и др.”, в работата на съда участваха и съдии от други съседни на бивша Югославия държави: съдията Арпад Прандлер от Унгария – университетски преподавател и дипломат, съдията Хофнер – университетски професор от Австрия, съдията Фаусто Покар – университетски професор от Милано, Италия, президент на МТБЮ по това време. Мисля, че с това изброяване илюстрирам ангажираността на съдии от съседни на бивша Югославия държави. Наред с тях работи като член на апелативната камара Мехмед Гюней от Турция, в предходни мандати е имало съдии от Украйна, Чехия, Полша… Изборът се извършва от Общото събрание на ООН по предложение на Съвета за сигурност, в който са постъпили кандидатури, издигнати от съответните държави. От гласувалите 191 държави в Общото събрание на ООН аз получих 157 гласа. През двете седмици, предхождащи избора в Ню Йорк през 2005 г., проведох срещи с представители на повече от 50 държави.
Как се приспособихте към работата в МТБЮ, който работи по правилата на англосаксонската система, а не на континенталната правна система, към която принадлежи България?
Трудно. С много часове ежедневна работа.
Когато е създаван МТБЮ, за създаването му са гласували и петте постоянни членки на Съвета за сигурност: Русия, Китай, САЩ, Обединеното Кралство, Франция. Нито една от тях не се е обявила против и не се е въздържала. Статутът на Съда е приет от Съвета за сигурност. Но когато се изработват процедурните правила, най-активни са представителите на Американската асоциация на юристите. Те представят проект, който става основа на бъдещите процедурни правила. Истината е, че процедурата в този съд защитава изключително много правата на подсъдимите. На това се дължи и бавността на процесите. Ще дам пример, който може да Ви прозвучи като невероятен: чл. 11от Процедурните правила предвижда възможност за прехвърляне на процес пред друга юрисдикция, държавата, чиито гражданин е например лицето, но нито едно от лицата срещу които е било повдигнато обвинение не се е съгласило делото да се разглежда от друг съд, а не от МТБЮ. Всички обжалват решението за смяна на юрисдикцията пред Апелативната камара на МТБЮ.
Естествено бе с процедурата да нямат затруднения съдиите от англосаксонското правно семейство, а затрудненията на всички съдии идващи от държави с континентална правна система бяха сходни. Затова и съставите по отделните дела включват винаги представители на двете системи. В съдебния състав по делото “Милутинович и др.” председател бе лорд Бономи от Шотландия и членове бяхме съдията Чоухан от Пакистан и аз. Резервният съдия,(който участва в обсъждането на представените от страните доказателства, но не при вземането на решения) бе от Ямайка.
Защо този трибунал, Международният съд на ООН и Международният наказателен съд са все в Холандия, в Хага?
Ще допълня – и не само те. Още – Съдът за Сиера Леоне, Съдът за Ливан…
Известно е, че Хага е „столицата” на международното право. Хага е седалище не само на посочените по-горе съдилища, тя е седалище на множество международни организации. В Хага е седалището на Постоянния арбитражен съд, създаден с конвенциите от 1899 г. и 1907 г. за мирно решаване на международни спорове. В Хага, в Двореца на мира бе седалището на Постоянния съд за международно правосъдие, създаден от Обществото на народите през 1922 г. След приемането на Устава на ООН и на Статута на Международния съд отново Хага бе избрана за седалище на Съда. Сигурно има много и различни отговори на Вашия въпрос, но най-краткият отговор според мен е в това, че държавата Нидерландия осигурява “инфраструктурата”, добрите условия за функционирането на тези съдилища.. Мерките за сигурност и съдействието на институциите на Кралство Нидерландия са на изключителна висота. Да не забравяме, че подсъдими по разглежданите дела в международните наказателни съдилища са лица, ръководители на държави и висши военачалници, които в съответните държави са все още “национални герои”. Да си спомним неотдавнашните демонстрации при арестуването на Ратко Младич. Трябва време и осмисляне на историята, както и много доказателства, и най-важното – справедлив процес и безпристрастен съд, за да се промени гледната точка към неотдавнашни събития.
Каква е разликата между посочените юрисдикции?
В международното правораздаване няма йерархия в този вид, както я познаваме на национално равнище. Всеки международен съд е независим, създаден по определен ред и с определени задачи. Най-авторитетният съд за разглеждане на спорове между държави е безспорно МС на ООН. Но по същество, той е по-близо до понятието арбитраж. МС не може да разгледа иск, предявен от една държава – ищец срещу друга държава – ответник, ако държавата ответник не се е съгласила да се подчини на юрисдикцията на съда. Известно е, че в международното право съществува принципа на суверенно равенство между държавите. В този смисъл не е възможно да се прави паралел между националните юрисдикции и международните юрисдикции.
Международният съд на ООН има за задача да разглежда спорове между държави и да дава съвещателни мнения по правни въпроси, които са поискани от него от оторизирани международни органи и агенции.
Съдът е компетентен да разгледа спор само ако страните са приели неговата юрисдикция по някой от следните начини: 1) чрез сключване на специално съглашение между тях; 2) по силата на специална клауза в международен договор. Днес съществуват повече от 300 международни договори в които се съдържат такива клаузи; 3) чрез реципрочното действие на декларации, направени от държавите в съответствие със Статута на съда, при което всяка от държавите приема юрисдикцията на съда като задължителна в случай на спор с друга държава, направила такава декларация. Понастоящем такива декларации са направили 66 държави. Сред тях е и нашата държава. Сред тях обаче не е държавата Либия. Ето отговора на въпроса защо не бихме могли да предявим иск пред този съд за нашите медици в Либия. А такова предложение се срещаше непрекъснато в пресата…
Сто деветдесет и двете държави, членуващи в ООН избират 15 съдии, които представляват различните правни системи в света. Ние сме свикнали вече с това, че в европейските съдебни институции всяка държава се представлява от един съдия. В този смисъл, конкуренцията за съдийска позиция в европейските съдилища е, бих казала “вътрешна”. Всяка страна определя процедура съобразно с която да излъчи свой представител – съдия в Страсбург или в Люксембург. Докато в Международния съд на ООН състезанието е “външно”. Изключително престижно е една държава да има съдия в МС на ООН, но състезанието е много оспорвано. То е описано в изследване, издадено от Oxford University Press през 2010 година от колектив от учени и озаглавено “Selecting International Judges”.
Що се отнася до Международния наказателен съд, трябва да се има пред вид че той не е съд от системата на ООН. Той е изключителна важна крачка напред, направена от международната общност за търсене на отговорност за определени престъпления, към които международната общност не може да бъде безразлична. Но в конвенцията, с която той е създаден към днешна дата участват 114 държави. Не участват държави като Русия, САЩ, Китай, Индия…. И много други влиятелни държави, членуващи в ООН. Що се отнася до съдилищата ад хок създадени по глава VІІ от Устава на ООН, те се създават с определена цел и не функционират постоянно. Това личи и от названията им. Лицата, подсъдими в тези съдилища носят лична наказателна отговорност за престъпления против човечеството, геноцид, за нарушаване на международното хуманитарно право.
Зная, че отново оглавявате Института за държавата и правото на БАН. Как ще коментирате изявлението на министър Игнатов, че там 59 души се занимават с издаването на списание “Правна мисъл”? Той направи такова изявление в неотдавнашно свое интервю.
След напускането на предходния директор през месец октомври миналата година бе обявен конкурс за директор, който завърши без резултат поради процедурни нарушения. Председателят на БАН ме помоли в началото на месец февруари да изпълнявам длъжността директор докато се проведе нов конкурс. Така се оказах отново в позицията на човек, който се бори за оцеляване на институт. Причините са известни на цялото ни общество: намаляването на бюджетната субсидия на БАН като цяло. Тя е намалена драстично. И не е изненада, че хабилитирани учени напускат. Университетите предлагат два пъти по-високо възнаграждение, а в някои частни университети и три пъти или четири пъти по-високо възнаграждение. В института работят колеги с вкус към научноизследователската работа. Които не зависят само и единствено от работната заплата на служители на БАН. Изявлението на министър Игнатов се основава на неточна информация. Петдесет и девет са били учените в средата на 80-те години. В момента на основен трудов договор в ИДП работят 20 учени, от тях 10 са хабилитирани. Освен това привличаме като научни ръководители на докторанти хабилитирани учени от висшите училища. А що се отнася до списание “Правна мисъл”: главен редактор му е конституционния съдия Красен Стойчев, доктор на юридическите науки, членове на редколегията са утвърдени учени, които не са на работа в института – конституционни съдии, авторитетни учени, които вече са пенсионери, преподаватели в утвърдени юридически факултети. Това е единственото българско академично издание, което се разпространява по международния книгообмен и се получава в научните библиотеки в редица европейски университети и научни центрове. Друго българско академично правно издание просто няма да намерите извън границите на страната ни.
Ролята на подобен институт не е ли да бъде консултант и генератор на идеи и в трите власти – изготвяне на законопроекти от Изпълнителната, приемане от Законодателната (мотивирано), както и при тълкувателната дейност на върховните съдилища, която да бъде „в час” с новата реалност – върховенство на правото и идеологическата концепция на Европейския съюз? Как стоят нещата в другите развити демокрации – има ли подобни институти и какво вършат те? Защото у нас се натрапва идеята, че едва ли не, представляваният от вас институт е някаква отживелица и наследство от съветския модел?
Боя се че на толкова въпроси мога да отговоря изчерпателно в няколко страници.
Да, такава е ролята на института от 1947 година, когато е бил създаден та до днес. Да, в него се работи по актуални проблеми: до 2007 г. когато станахме член на Европейския съюз това бяха основно проблемите на сближаването на българското право с правото на Европейския съюз. Днес сред колективно разработваните проекти по които работят сътрудниците на института ще посоча “Реформите на институциите съобразно с Лисабонския договор”, “Европеизиране на българското гражданско, търговско и семейно право” “Актуални проблеми на наказателното право” и др. Може би практикуващите юристи не знаят, че повече от 200 монографии на юристи в различни области на правото са написани от сътрудниците на института. Негови директори са били академик Любен Василев, професор Живко Сталев, професор Костадин Лютов, професор Васил Мръчков.
Днес ИДП е център за обучение на докторанти в нашата страна. В момента в института се обучават 28 докторанти в различни области на правото. Твърдението, че академиите на науките в страните от Източна Европа следват съветски модел е смешно. В Германия има 5 научно-изследователски института в областта на правните науки, с които учени от ИДП поддържат тесни връзки. На всички са известни Макс Планк институтите в Хамбург, Мюнхен, Фрайбург, Хайделберг… Такива институции съществуват във всички европейски държави членуващи в Европейския съюз. Те имат бюджетно финансиране, но работят и по европейски проекти, финансирани от Европейския съюз. Само преди няколко дни получихме една много добра новина: консорциум от институти и университети, в които участва и ИДП е спечелил проект по Седма рамкова програма на Европейския съюз.
За финал един по-фриволен въпрос – как се случва семейно съжителство между един сериозен международно правник като вас и романтичната творческа душа на съпруга ви – големият художник Иван Димов? Той как реагира на екстремните ви начинания?
С разбиране, с чувство за хумор. Аз реагирам по същия начин. С приливи и отливи – като във всяко семейство. Особено след 41 години семеен живот, двама сина и двама внука.
