Автор: Петър Бучков
Фотография: Автора
Публикувана на: 21-08-2013 г.
Проблемът със защитата на авторското право датира от появата на записващите магнетофони и възможността в домашни условия да се правят презаписи на любими парчета. А с бума на компютърните и интернет достижения „опазването” е реално невъзможно. Друг въпрос е трябва ли изобщо да се пази и да се предоставя само срещу заплащане, нещо, което Господ е решил да ни предостави чрез таланта (който Той е дал) на свой избраник!?
В крайна сметка правото на Европейския съюз се опитва да гарантира изключителното право на авторите, артистите, продуцентите и радио- и телевизионните организации да разрешават или забраняват възпроизвеждането на техните произведения, на записите на техните изпълнения, на техните звукозаписи, на техните филми и на техните радио-телевизионни излъчвания. Регулацията се случва чрез добавена цена върху продажната такава на празни информационни носители. Тази сума постъпва в националните организации за колективно управление на авторски права, които пък решават как да го разпределят между творците. Подобен механизъм дразни основателно купувачите, тъй като нямат никаква информация при кого ще отиде тяхната лепта. Звучи перверзно да си закупиш диск за запис на интимен спомен, а „добавката” да отиде в касичката на творец, който те отвращава!
По темата се произнесе и Съда на ЕС в Люксембург.
Казусът е с Австрийски произход, но решението на евромагистратите касае всички 28 държави-членки на ЕС.
В началото на решението си Съдът в Люксембург припомня, че „ Според правото на Европейския съюз (Директива 2001/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество) по принцип държавите членки предоставят на авторите, артистите, продуцентите и радио- и телевизионните организации изключителното право да разрешават или забраняват възпроизвеждането на техните произведения, на записите на техните изпълнения, на техните звукозаписи, на техните филми и на техните радио-телевизионни излъчвания.
Въпреки това държавите членки могат да предвидят изключения или ограничения на тези изключителни права. Така те могат да разрешат по-специално копирането за лично ползване. Държавите членки, които се възползват от тази възможност обаче, трябва да гарантират, че притежателите на права получават „справедливо обезщетение“. Последното има за цел да обезщети притежателите на права за възпроизвеждането без тяхно разрешение на техни произведения или на други закриляни обекти”.
В Австрия справедливото обезщетение е уредено под формата на такса
за копиране за лично ползване, която се налага при първата продажба на информационни носители, годни да послужат за възпроизвеждане, като например празни CD и DVD, карти памет и MP3 плейъри (т.нар. „възнаграждение за възпроизвеждане върху празни информационни носители“).
Austro-Mechana, организация за колективно управление на авторски права, предявява иск срещу Amazon
пред Търговския съд във Виена, като претендира изплащането на възнаграждение за празни информационни носители за продадените в Австрия през периода 2002—2004 г. информационни носители.
Цената на иска е 1 856 275 EUR за първата половина на 2004 г.,
като Austro-Mechana иска да бъде издадено съдебно разпореждане, с което дружествата от групата Amazon да бъдат задължени да предоставят необходимите данни от счетоводството си, които да му позволят да определи претенцията си по размер за останалия период. Търговският съд във Виена уважава искането за издаване на съдебно разпореждане и не се произнася по претенцията за плащане. Това решение е потвърдено от въззивната инстанция.
Дружествата от групата Amazon смятат, че австрийското възнаграждение за празни информационни носители противоречи на правото на ЕС.
Те сезират Върховния съд на Австрия, който пък преди да се произнесе се обръща с преюдициални запитвания към Съда на ЕС относно тълкуването на релевантните разпоредби от правото на Съюза.
Решението на евромагистратите в Люксембург:
„Относно обстоятелството, че възнаграждението за празни информационни носители се събира в Австрия без разграничение, при всеки случай на първа продажба
информационни носители, като е предвидена възможност в определени случаи това възнаграждение да бъде възстановявано
Във връзка с това Съдът припомня, че правото на Съюза не позволява да се събира такса за копиране за лично ползване в случаи, в които ползването на носители очевидно не цели такова копиране. Въпреки това, при определени условия правото на Съюза допуска подобна общоприложима схема за събиране на възнаграждение с възможност за възстановяване на платеното в случаи, в които с конкретното ползване не се цели копиране за лично ползване. Следователно в настоящия случай Върховният съд на Австрия (Oberster Gerichtshof) трябва да провери, като вземе предвид особеностите на австрийската схема и наложените от правото на Съюза ограничения, дали практическите трудности обосновават съществуването на подобна схема на финансиране на справедливото възнаграждение и дали правото на възстановяван на платеното е ефективно и не затруднява прекомерно връщането на платените такси.
Относно възможността да се презюмира, че продаваните на физически лица информационни носители се ползват за лични цели
Съдът приема, че може да бъде въведена оборимата презумпция, че физическите лица използват информационните носители за лични цели, ако са изпълнени две условия: i) практическите трудности във връзка с определянето на личните цели при ползването на разглежданите носители трябва да обосновават установяването на такава презумпция и ii) вследствие на тази презумпция таксата за копиране за лично ползване не следва да се налага в случаи, в които тези носители очевидно не се използват за лични цели.
Относно обстоятелството, че половината от приходите от възнаграждението за празни информационни носители трябва да се изплати не пряко на притежателите на правото на справедливо обезщетение, а на учредени в тяхна полза социални и културни институции
Съдът отбелязва, че това обстоятелство не позволява да се изключи правото на справедливо обезщетение или предназначената да финансира последното такса за копиране за лично ползване, доколкото тези социални и културни институции действително осъществяват дейност в полза на притежателите на правото и при положение че условията за функционирането на тези институции не са дискриминационни, а това следва да бъде установено от Oberster Gerichtshof.
Относно обстоятелството, че не се взема предвид таксата за копиране за лично ползване, която вече е платена в друга държава членка
Отговорът на Съда е в смисъл, че задължението за плащане на такса като възнаграждението за празни информационни носители не може да бъде изключено вследствие на обстоятелството, че подобна такса вече е била платена в друга държава членка. Всъщност лицето, което преди това е платило тази такса в друга държава членка, която не е териториално компетентна да я събира, може в съответствие с националното си право да търси възстановяване на таксата от тази държава”.
ПС. Явно „добавката” към цената ще си я има, а възможността за възстановяването й си е лицемерна перверзия.
За какво хората си купуват информационни носител, ако не е за копиране на музика, филми, клипове и пр. защитени от авторски права произведения? За информация, свързана с работата им (която често е конфиденциална) или за записи на лични преживявания, които може и да са особено интимни. И за да си възстанови „додатъка” към цената при закупуването на информационния празен носител, той би трябвало да го представи на продавача с личната си информация, та да го убеди, че не е гепил „защитени” произведения. Глупости на търкалета…!!!
Като ще плащаме, барем да имаме право на избор при кого да отиват парите.
Просто, лесно и ясно в унисон с Хартата на основните права в Европейския съюз. Нека добавената такса да е задължителна, независимо от идеята на купувача за предназначение на информационния носител. Но при едно задължително условие – продавачът да предоставя на купувача формуляр в който той да изяви волята си при кои творци е съгласен да отиде лептата му. Със съответния ред за съдебен контрол и търсене на отговорност и обезщетение, ако волята му бъде нарушена.
В крайна сметка правото на Европейския съюз се опитва да гарантира изключителното право на авторите, артистите, продуцентите и радио- и телевизионните организации да разрешават или забраняват възпроизвеждането на техните произведения, на записите на техните изпълнения, на техните звукозаписи, на техните филми и на техните радио-телевизионни излъчвания. Регулацията се случва чрез добавена цена върху продажната такава на празни информационни носители. Тази сума постъпва в националните организации за колективно управление на авторски права, които пък решават как да го разпределят между творците. Подобен механизъм дразни основателно купувачите, тъй като нямат никаква информация при кого ще отиде тяхната лепта. Звучи перверзно да си закупиш диск за запис на интимен спомен, а „добавката” да отиде в касичката на творец, който те отвращава!
По темата се произнесе и Съда на ЕС в Люксембург.
Казусът е с Австрийски произход, но решението на евромагистратите касае всички 28 държави-членки на ЕС.
В началото на решението си Съдът в Люксембург припомня, че „ Според правото на Европейския съюз (Директива 2001/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество) по принцип държавите членки предоставят на авторите, артистите, продуцентите и радио- и телевизионните организации изключителното право да разрешават или забраняват възпроизвеждането на техните произведения, на записите на техните изпълнения, на техните звукозаписи, на техните филми и на техните радио-телевизионни излъчвания.
Въпреки това държавите членки могат да предвидят изключения или ограничения на тези изключителни права. Така те могат да разрешат по-специално копирането за лично ползване. Държавите членки, които се възползват от тази възможност обаче, трябва да гарантират, че притежателите на права получават „справедливо обезщетение“. Последното има за цел да обезщети притежателите на права за възпроизвеждането без тяхно разрешение на техни произведения или на други закриляни обекти”.
В Австрия справедливото обезщетение е уредено под формата на такса
за копиране за лично ползване, която се налага при първата продажба на информационни носители, годни да послужат за възпроизвеждане, като например празни CD и DVD, карти памет и MP3 плейъри (т.нар. „възнаграждение за възпроизвеждане върху празни информационни носители“).
Austro-Mechana, организация за колективно управление на авторски права, предявява иск срещу Amazon
пред Търговския съд във Виена, като претендира изплащането на възнаграждение за празни информационни носители за продадените в Австрия през периода 2002—2004 г. информационни носители.
Цената на иска е 1 856 275 EUR за първата половина на 2004 г.,
като Austro-Mechana иска да бъде издадено съдебно разпореждане, с което дружествата от групата Amazon да бъдат задължени да предоставят необходимите данни от счетоводството си, които да му позволят да определи претенцията си по размер за останалия период. Търговският съд във Виена уважава искането за издаване на съдебно разпореждане и не се произнася по претенцията за плащане. Това решение е потвърдено от въззивната инстанция.
Дружествата от групата Amazon смятат, че австрийското възнаграждение за празни информационни носители противоречи на правото на ЕС.
Те сезират Върховния съд на Австрия, който пък преди да се произнесе се обръща с преюдициални запитвания към Съда на ЕС относно тълкуването на релевантните разпоредби от правото на Съюза.
Решението на евромагистратите в Люксембург:
„Относно обстоятелството, че възнаграждението за празни информационни носители се събира в Австрия без разграничение, при всеки случай на първа продажба
информационни носители, като е предвидена възможност в определени случаи това възнаграждение да бъде възстановявано
Във връзка с това Съдът припомня, че правото на Съюза не позволява да се събира такса за копиране за лично ползване в случаи, в които ползването на носители очевидно не цели такова копиране. Въпреки това, при определени условия правото на Съюза допуска подобна общоприложима схема за събиране на възнаграждение с възможност за възстановяване на платеното в случаи, в които с конкретното ползване не се цели копиране за лично ползване. Следователно в настоящия случай Върховният съд на Австрия (Oberster Gerichtshof) трябва да провери, като вземе предвид особеностите на австрийската схема и наложените от правото на Съюза ограничения, дали практическите трудности обосновават съществуването на подобна схема на финансиране на справедливото възнаграждение и дали правото на възстановяван на платеното е ефективно и не затруднява прекомерно връщането на платените такси.
Относно възможността да се презюмира, че продаваните на физически лица информационни носители се ползват за лични цели
Съдът приема, че може да бъде въведена оборимата презумпция, че физическите лица използват информационните носители за лични цели, ако са изпълнени две условия: i) практическите трудности във връзка с определянето на личните цели при ползването на разглежданите носители трябва да обосновават установяването на такава презумпция и ii) вследствие на тази презумпция таксата за копиране за лично ползване не следва да се налага в случаи, в които тези носители очевидно не се използват за лични цели.
Относно обстоятелството, че половината от приходите от възнаграждението за празни информационни носители трябва да се изплати не пряко на притежателите на правото на справедливо обезщетение, а на учредени в тяхна полза социални и културни институции
Съдът отбелязва, че това обстоятелство не позволява да се изключи правото на справедливо обезщетение или предназначената да финансира последното такса за копиране за лично ползване, доколкото тези социални и културни институции действително осъществяват дейност в полза на притежателите на правото и при положение че условията за функционирането на тези институции не са дискриминационни, а това следва да бъде установено от Oberster Gerichtshof.
Относно обстоятелството, че не се взема предвид таксата за копиране за лично ползване, която вече е платена в друга държава членка
Отговорът на Съда е в смисъл, че задължението за плащане на такса като възнаграждението за празни информационни носители не може да бъде изключено вследствие на обстоятелството, че подобна такса вече е била платена в друга държава членка. Всъщност лицето, което преди това е платило тази такса в друга държава членка, която не е териториално компетентна да я събира, може в съответствие с националното си право да търси възстановяване на таксата от тази държава”.
ПС. Явно „добавката” към цената ще си я има, а възможността за възстановяването й си е лицемерна перверзия.
За какво хората си купуват информационни носител, ако не е за копиране на музика, филми, клипове и пр. защитени от авторски права произведения? За информация, свързана с работата им (която често е конфиденциална) или за записи на лични преживявания, които може и да са особено интимни. И за да си възстанови „додатъка” към цената при закупуването на информационния празен носител, той би трябвало да го представи на продавача с личната си информация, та да го убеди, че не е гепил „защитени” произведения. Глупости на търкалета…!!!
Като ще плащаме, барем да имаме право на избор при кого да отиват парите.
Просто, лесно и ясно в унисон с Хартата на основните права в Европейския съюз. Нека добавената такса да е задължителна, независимо от идеята на купувача за предназначение на информационния носител. Но при едно задължително условие – продавачът да предоставя на купувача формуляр в който той да изяви волята си при кои творци е съгласен да отиде лептата му. Със съответния ред за съдебен контрол и търсене на отговорност и обезщетение, ако волята му бъде нарушена.