vergil 
Гергов е работил с реномирани оркестри като: Базелски Симфоничен Оркестър, Бамбергски Симфоничен Оркестър, Би Би Си Симфоничен Оркестър, Би Би Си Шотландски Симфоничен Оркестър, Виенски Симфоничен Оркестър, Century Оркестър Осака, Ensemble Orchestral de Paris, Радио-симфоничен оркестър, Виена, Симфоничен Оркестър Гунма (Япония), Симфоничен оркестър на Norrlands Opera Швеция), Тиролски Симфоничен Оркестър Инсбрук, Tonkünstler Оркестър, Виена, Филхармоничен оркестър Грац и Филхармоничен Оркестър Йена- (Германия), Токио Метрополитън Оркестър, Токио Симфоничен Оркестър, Нагойа Филхармоничен Оркестър, Хирошима Филхармоничен Оркестър и Полски Национален Радио Оркестър.
Г-н Гергов, как един славянин и то толкова млад, се вписва в топлистата на класическите музиканти в Австрия, Германия, в Скандинавските страни?
Действително често получавам ангажименти за програми със славянска музика. Въпреки това не смятам, че има голямо значение какъв е произходът ми. Може би по-важно е къде човек е учил и най-вече разбира се какво може. Аз лично все още се чувствам сравнително в началото на кариерата си, така че не може точно да става дума за една стремителна кариера. По-скоро за една умерена, с добра скорост кариера, за която ще ми трябва може би малко по-дълго време, но се надявам в крайна сметка да е една дълга и стабилна кариера. Има разбира се млади диригенти, които почти моментално се качват на върха, но това е много опасно, тъй като ако човек не е готов за там, или направи някъде грешка, много бързо губи всичко и повече никога не може да се върне обратно. Примери за такива кариери има достатъчно…Моята цел не е да дирижирам най-добрите оркестри в света на 30 години, а да стигна до тях когато му дойде времето. Легендарните диригенти от миналото са имали златните си мигове едва от 60 нагоре, така че имам достатъчно време.
Безспорно талантът е в основата на успеха. Трудно ли се открива пресечната точка на таланта с професионализма?
За мен лично не е трудно, тъй като съм свикнал много да работя и да се всеотдавам на това, което правя. Така че работата и упоритостта ходят ръка в ръка. На професионализъм човек се учи с времето, с опита. Вече мога да кажа, че имам не малко опит, но въпреки всичко има още достатъчно на какво да се науча. Даже има една поговорка, че диригентът никога не престава да се учи, практически до края на живота и кариерата. Диригентската професия е много богата на всевъзможни аспекти, от музикална, социална, психологическа, финансова, политическа итн. натура, така че човек се развива в нея докато е жив. Колкото до таланта – той е в основата на всичко, но и талантът също трябва да се развива. Познавам достатъчно талантливи хора, на които обаче им липсва постоянност в работата и упоритост. За да има успех един музикант, талантът, работата и упоритостта трябва да са един затворен кръг.
Получихте висока оценка от Сейджи Озава. Разкажете ни за този изумителен музикант – какъв е в живота, как общува извън музиката?
Сейджи Озава е един много земен човек, когато не е на подиума. Даже бих могъл да го определя като скромен. Но в никакъв случай срамежлив, или подобно, напротив. Има буден дух и се интересува от много други теми, не само от класическа музика. Обича да е сред млади хора да работи с младежки оркестри, сигурно защото му харесва да споделя своя опит с младежта. Въпреки, че има ясни музикални идеи за съответното произведение, се интересува и от мнението на другите. Даже и мен, въпреки че бях още студент по онези времена, ме е питал за мнението ми по определени специфично музикални въпроси. Иначе е човек, който много работи и практически постоянно учи партитури. Спомням си, че бях невероятно впечатлен от това, колко добре знае Барток „Концерт за оркестър“. Тогава ми се стори нечовешко, умозамайващо. И питайки го как точно е успял по такъв брилянтен начин да научи това дълго и трудно произведение, той ми отговори: „Знаеш ли, аз просто много работя“. Толкова прост и толкова ясен отговор, който практически ми стана мото за следващите години. Когато след време дойде времето сам да дирижарам същото произведение, с много работа и аз успях да го наизустя, за което всъщност ме инспирира Сейджи Озава.
Векът не принадлежи на класическата музика. Как ще научим младите да я ценят и да се възползват от благородството, която тя дарява?
Първо трябва да се запитаме, защо има криза в класическата музика, защо е спаднал интересът и защо няма публика. Това разбира се е свързано с глобалните проблеми в света, с всевъзможните кризи, било то финансови, морални, с техническия прогрес итн. Обаче също така може да се констатира един квалитативен спад в класическата музика. За сметка на високото техническо ниво на музикантите, което се е развило в последно време и продължава да се развива, музикалното ниво дегенерира. Също така има много малко водещи личности, които да привличат публика. Говоря за личности като Караян, Бърнстейн, Шолти, Челибидаке и други от страна на диригентите, или Хоровиц, Рихтер, Ойстрах итн от страна на инструменталистите. Поколението след тези легенди някак си не е успяло да се наложи в такъв мащаб, а за по-младото поколение е още прекалено рано. Това е една част от проблемите, накратко изброени. Най-вече притесняващ е проблемът с падащото музикално ниво. Ясно е, че когато на публиката не се предлага изключителна, вълнуваща музика, както на емоционално, така и на интелектуално ниво, а музика на много високо техническо ниво, но празна на съдържание, публиката губи интерес, смята класическата музика за скучна и резултатът са празните зали. Това не смятам че е било така през миналия век, но тогава както казах музикалното ниво е било генерално по-високо, по мое мнение. Мога да кажа, че има надежда за промяна, тъй като обменяйки мнения с други музиканти от моята генерация, имам чуството, че повечето от тях са наясно с горе-изброените проблеми и имат поне някакви идеи как това би могло да се промени към по-добро. Когато дойде времето и моята генерация вземе нещата в свои ръце, се надявам поне музикалното ниво да се повиши малко. Колкото до това как да научим младите да оценяват класическата музика, важи подобен принцип: с интересни за младежта проекти, с които да ги привлечем в концертната зала. Така например съм дирижирал концерт за DJ и оркестър, базиран на теми от 4та Брамс. DJ-ят беше феноменален и в публиката имаше доста млади хора, тиинейджъри, млади студенти итн. Всички бяха във възторг от концерта, шансът, че поне една част от тях някога пак ще се върне в концертната зала, според мен не е малък. Така че подобни проекти могат да привлекат млада публика, като цяло поне една част от оркестрите и организаторите в Европа са осъзнали, че трябва да спечелят нова, млада публика и правят подобни проекти, работейки също така заедно с училищната система в съответната държава. Друг начин за привличане на нова публика е назначаването на една каризматична личност отпред, коята самата тя да привлича публика. Не ме разбирайте погрешно, но говоря от личен опит: наскоро ми се случи да се заговоря с една група млади студенти в едно заведение. Всички бяха с около 10 години по-млади, на 20, 21 годишна възраст. В разговора се стигна дотам, какво правя и защо съм в съответния град. Обяснявайки им, че съм диригент и имам концерт след 2 дена, те проявиха желание да дойдат на концерта. И действително, 7 души бяха на концерта и бяха по собствени думи много впечатлени от това, което чуха. Едно момче ми каза, че е било за пръв път на класически концерт и че би искало да ходи по-често. Така че в крайна сметка ако човек предлага истинска и неповторима музика, публика най-вероятно рано или късно ще се намери.
Има ли бъдеще операта?
Този въпрос е свързан с предишния и много от изброените аспекти важат и тук, главно този за квалитета. Има една интересна книга от композитора Онегер, написана около преди 60 години, в която той предрича, че най-късно до 2000 година, класическата музика ще е измряла и няма да съществува. Както виждаме, това не се е случило точно така. Ако се стигне до там, че операта, класическата музика, или изкуството като цяло измре, значи гибелта на нашата цивилизация или вече е в ход, или започва. Едно общество, което унищожи културата си, вече е изродено. Самите хора трябва да разберат и почустват, че без култура, без музика, те духовно ще дегенерират. Става дума за музика, която възпитава и въздейства върху душата на човека, а не за музика, която е предназначена за ежедневна консумация, като поп-музиката (в която между другото също се констатира огромен квалитативен спад, сравнявайки с по-рано, но това вече е тема сама по себе си). Операта, която е една синтеза на всевъзможни видове изкуства, е може би една от най-комплексните форми в изкуството. Следователно и въздействието и върху хората е много силно. Човек, който е изпитал силата на драмата върху себе си, надали ще се откаже да ходи поне от време на време на опера. С интересни постановки, добри певци и един цялостен квалитативен продукт операта би трябвало да има бъдеще.
Връщате ли се често в родината и как я виждате отвън?
Не се връщам много често, тъй като главно нямам много време. Какво да кажа, тъжно е да видя, как страдат хората, как няма пари и което е най-лошото, няма много надежда да се подобрят нещата. Като част от ЕС и част от Европа нещата не би трябвало да стоят така, както са. Мога само да се надявам, че политиците скоро ще осъзнаят, че трябва главно да работят за благото на народа и благоденствието на държавата, а не главно за себе си. Това обаче също е глобален проблем, може би не в такива размери, но все пак. Хората като цяло мислят прекалено много за себе си, а не и за другите. От това идват почти всички проблеми, от липсата на респект за себеподобния. Да промени това, би била целта на човечеството като цяло за в бъдеще, без това ще е трудно оцеляването.
Какво е доброто и какво е лошото в музикалния живот на България?
Малко ми е трудно да отговоря, защото нямам достатъчно наблюдения, тъй като от 13 години не съм в България. България има достатъчно талантливи хора, не само в музиката, а изобщо. Това, че голяма част продължава обучението си навън само по себе си не е лошо, напротив даже. Ако трябва да мисля чисто от българска гледна точка, не е добре, че талантите ни след обучението си навън, не се връщат като цяло обратно в България. Това би дигнало много нивото и би спомогнало за развитието като цяло. В случая най-вероятно вина има самата държава, че не може да предложи поне малко подобаващи условия на хората, за да се върнат обратно. Що се отнася до музикалния живот на масата в България, няма как да не заговорим за чалгата. Преди да напусна България, чалгата тъкмо навлизаше и беше нещо като една забавна алтернатива по време на партита. Много обезпокояващи са размерите, които така наречената „чалга култура“ е достигнала в днешно време. В моите очи вече може да се говори за морален и духовен упадък на обществото, за който имат голяма заслуга и отделни индивиди, чиито имена обаче не искам да споменавам. Тази така наречена „музика“ разрушава морала, изпразва душите на хората и подпомага оглупяването на народа, за младежта да не говорим. Според мен би трябвало да се приеме закон за ограничаването на чалгата или поне за намаляването на порнографическия и елемент. Що се отнася до класическата музика в България, конкретно почти нищо всъщност все още не мога да кажа, освен, че ще ми е много интересно да дебютирам в София и да видя самият аз как стоят нещата. Бих искал да използвам възможността и да благодаря на Симфоничния оркестър на Българското национално радио и на маестро Емил Табаков за поканата и предоставената възможност да се представя пред родна публика в града, в който съм израсъл.
