vergil 
Всъщност, ако попитате някой варненец от средното поколение как ТИМ са започнали бизнеса си, той едва ли ще се ограничи само в рамките на проституцията, спомената в оперативната разработка. И ще бъде далеч по-словоохотлив в подробностите за „всички техни сфери на влияние“, отнети от „другите групировки“. Автоджамбазлъкът е само една от тях. И макар стотици жители на морската столица, станали по неволя пешеходци, да са убедени, че колите им са били задигнати от бригадите на ТИМ, никой от тях не се е добрал до доказателства за това. Собствениците на лъскави лимузини – изчезнали ненадейно и върнати обратно срещу тлъст откуп, също нямат черно на бяло, че покушението е дело на митичната абревиатура. Дори в случаи, когато заради авторекета е имало опасност да лумне международен скандал и полицията се захващала сериозно да издирва крадената кола, джамбазите от ТИМ пак са успявали да заметат следите си. Въпреки че преговорите се водели лично между хората на реда и бащите на групировката.
Това не е художествена измислица, а част от спомените на полк. Стамо Стамов – легендарният шеф на РЗБОП,
както наричаха накратко Регионалното звено за борба с организираната престъпност. Предавам ги така, както ми ги разказа близо 17 години след „застрахователните събития“.
„Бяха отработили канал за крадени коли – прекарваха ги през Румъния, Констанца. Прокурорът или шефът на МВР-то там беше в близки отношения с тях, плащаха му на него. На Лазар Анев от „Албион кар“ откраднаха 4-5 нови БМВ-та. Лазар ги продава на някого и след 2-3-4 дена изчезват. Информацията беше на 100%, че те ги крадат и ги изнасят в Констанца.
През април 1994 г. в хотел „Мусала“ отсядат две семейства руснаци, за една вечер. Всички бяха от „Мосфилм“. Жените – от старата московска буржоазия. Идват от Австрия с две БМВ-та, големи и нови. Понеже чули, че в България се краде, на паркинга ги слагат едно до друго. Двете жени и единият мъж се качват в хотела, вторият остава да спи в колите. Като се съмва сутринта, обаждат му се да се качи горе – да ползва тоалетна и да се измие, а след това да се приготвят да тръгват.
След половин час, или колкото там е стоял, слизат и виждат, че едното БМВ го няма.
За второто не са имали време да го задигнат. Или не са искали – най-вероятно… Багажниците на колите бяха пълни. В тази, която бе открадната, имаше резервен двигател и много скъпи кожуси, купени от Виена. Явно са ги следили цяла вечер…
Случая го пое Първо районно, което бе на по-малко от 100 метра от хотела. Единият от компанията имаше някакъв познат – руснак, който живееше до Спортна зала. Той остана за известно време – 4-5 дена, докато се намери колата, за да може да я върне в Русия, а другите си тръгнаха.
Двамата поддържаха връзка с оперативните в Първо РПУ. На третия-четвъртия ден някакъв българин им се обажда и им иска среща, като започва приказки за откуп. И тогава прехвърлиха случая към РЗБОП.
Понеже съм учил и горе-долу го знам руския, аз контактувах с колегите. Е, започна една игра, която продължи 2-3 дена, докато излезе на светло този, който иска парите. И дойде един строителен техник – здравословно не беше добре човекът.
Отначало го подхванахме: „Колата, като стойност, и туй, което има вътре, искаш откуп за тях. Твърдиш, че нямаш нищо общо с цялата тази работа – кой ще ти повярва?“ После извиках една от прокурорките от районна прокуратура да присъства на разговора, за да му обясни – ако не вярва на мене, на нея поне да повярва. И тогава тоя човек каза:
– Аз съм само посредник. Тук едни момчета ме накараха, пък ще ми дадат някой лев, защото нямам пари за лекарства.
– Кои са тез момчета?
– Еди кои си.
Единия го каза. Момчето се оказва Иво Каменов. Аз Иво дотогава само бях го чувал, но не бях го виждал…
И за отрицателно време – значи това е било в сряда или четвъртък, в петък вече бяхме изяснили кръга кои са.
И в събота сутринта рано-рано ги прибрахме и ги закарахме във Второ районно управление – Тихомир, Иво и Марин.
И още един имаше, но го забравих кой е. Аз настоявах, исках да ги задържим, обаче прокуратурата…
Те въртяха-сукаха, въртяха-сукаха, не издадоха къде е колата. Отидохме на пазарлък – да кажат къде е БМВ-то, да го върнат, и ще ги пуснем. Казаха: „Колата ще ви я върнем, обаче няма да кажем къде е.“ „Няма значение, викам, поне я върнете. Този човек стои тука, чужденец е.“ И в един момент – вече стана към 5 часа следобед, прокурорите си грабнаха шапките и се прибраха. Не подписаха постановление за задържане…
Няма какво да правя – последният работен ден от седмицата, идва 18 ч., колегите трябва да си ходят, а тях трябва да ги пускаме. И като поеха ангажимент (да върнат колата), аз до последния момент не им казах, че ще излязат. Викам: „На нас ни свърши работното време, вашето място е там (в ареста), ние си отиваме вкъщи.“
Това ни беше и най-силното оръжие.
Казаха: „До два дни колата ще я докараме, пуснете ни.“
В неделя, спомням си, имаше някакво състезание по кикбокс в Пловдив. Викат: „Имаме двама-трима души, варненци, които се надяваме да вземат медали. Ние даваме там някой лев, пари, спонсорираме, трябва да сме там, моля ти се…“, пак почнаха да се молят. Аз използвах момента, че се молят, и им казах: „Добре, хайде, споразумяваме се – пускам ви на моя отговорност, отивате в Пловдив. Обаче колата искам да е тук.“
Колата не я върнаха в неделя, не я върнаха в понеделник, никой не се показа. Във вторник се обадих на Марин. Викам: „Марине, разбрахме се колата да я върнете. Утре, вдругиден чакайте пак да ви приберем…“
Същия ден се обадиха. По магистралата, срещу Провадия, до отклонението за Ветрино, онзи, провадийския – Данчо Ментеша, беше направил едно малко заведение с паркинг. Обадиха се колегите – намерили колата там на паркинга оставена. Обаче изпразнена, нищо няма в багажника – кожуси-можуси, двигател резервен няма, даже бяха изкарали и касетофона.
Провадийците бяха отишли и оцапали цялата работа. Никакви следи!
Качил се там един старшина – докато я запали, докато я закара в Провадия… Там експертът започнал да търси следи, вика: „Те са я окъкали отвсякъде.“ И те (тимаджии) не признаха, че те са я закарали там колата.
Колкото до откупа, вървеше приказката за около 10 000 долара…
След 1-2 месеца подхванаха „Дружба“ (по-младите го знаят като курорта „Св. Константин“). И се показаха на 2 коня качени. Обаче почнаха да пищят търговците от алеята към „Черноморец“, че ги рекетират да сключват договори за охрана. Викам: „Кои са тия?“ „Ами, една фирма, тук договори са сключили с директора, фирма ТИМ.“
Като ми казаха ТИМ, на мен ми се наостриха ушите.
„Каква фирма ТИМ, бе! Ведомствената полиция стоят. Държавата плаща на 20-30 души джандари да охраняват този район. На каква друга фирма ще плаща?“ Имах там възможност да получавам информация от стопанския сектор. Видях договора за какви пари е – Наско Рафайлов (директор на РДВР – Варна, от 1997 до 1998 г.) беше още в „Кадри“. Отидох при него и му викам: „Наско, тази сума колко полицаи подсигурява – продоволствие, дрехи, храна, заплати, санаториум, те имат там някакъв норматив?“ Той ги изчисли – за 33-34 полицая. „Как бе, 10-12 охранители има там и два коня.“ Чак по-късно през лятото се появиха с 3 джипа.
И започнаха едни приказки, че шефът на курорта ще им прехвърли 3-4 от малките хотелчета около Гранда, и т.н. Бяха подготвили скритата приватизация на тези хотели. Даже бяха изпратили предложението в София. Обадих се там и прекратиха работата…“
Скандалът с охраната на „Св. Константин“, макар и косвено, даде старт на една вендета, която преобърна живота на полк. Стамов, разби здравето му и го пресели в отвъдното едва на 66 г.
Спряганият за идеолог и покровител на ТИМ шеф на Прократурата на въоръжените сили полк. Николай Колев тогава го взе на мушка и не миряса, докато не отстрани полк. Стамов от пътя си.
Антимафиот №1 на Варна бе арестуван на 25 август 1995 г. В петък, в 17 ч. Постановлението за задържането му бе подписано лично от Николай Колев, още преди са бъде повдигнато обвинение срещу полицая-арестант. Нито абсурдността на основното обвинение срещу полк. Стамов – че е „баща“ на финансовите пирамиди, нито обостреният му диабет и високото му кръвно обаче успяха да го извадят от ареста. Той остана зад решетките 10 месеца, един от които – в Плевенския затвор. През януари 1998 г. обаче Военната колегия го оправда по всички обвинения, а полк. Стамов осъди държавата за незаконния си арест.
След като излезе на свобода, той призна в интервю за „Труд“:
„Николай Колев беше консилиери на групировката с трите букви.
След задържането ми тя се стабилизира. Заради нея ме разпитваха в ареста копал ли съм гол до кръста градинките на ресторант „Българска сватба“, където, забележете, няма зеленина, а има балчишки камък. Заради тази групировка през 1997 г. Колев свика всички от подземния свят, за да ги уговаря да спрат престрелките, предизвикани от конкуренцията между отделните фирми.“
Година преди смъртта си Стамо Стамов ми разказа: „Николай Колев започна работа в Сливен като военен следовател. След 2-3, или 4 години го направиха военен прокурор на региона. Тогава Иво Каменов е служил в едно сливенско поделение – обикновен войник. Като конфликтна личност, скарал се с военния си командир, някакъв капитан, сбили се двамата, а Колев водел делото срещу Иво. И оттогава датират познанството и връзките им. Колев имаше това качество – да се прилепва към хора от контингента. Макар че това ни е била работата, на оперативните по криминална в БОП-а, в тези среди да се ровим цял живот. Николай Колев обаче се заиграваше много с тях…“
Арестът на Стамов наистина сякаш даде тласък на възхода на ТИМ.
Заедно с краха на ерата на варненските фараони. „През 1995 г. започнаха масово да гърмят финансовите пирамиди и да се строят новите кооперации. Те изкупиха тогава несъбираемите дългове, бяха събрали над 150 фирми. И се разрастнаха много“, коментира бивш полицай, разработвал групировката по онова време, далеч преди някой и да подозира, че само след десетина години „обектът на наблюдение“ тотално ще излезе извън контрол. А медиите ще бъдат обзети от амнезия…
============================
РОДНАТА ПОЛИЦИЯ ПОМНИ
Късата памет май е чисто български патент. Въпреки че, когато водим личните си дребнави битки, може да мразим до гроб. Стане ли реч за делника ни отпреди няколко години обаче, спомените ни се оказват безвъзвратно изтрити – сякаш дежурният в училище, преди да извика „Клас стани, клас мирно!“, прилежно е изтрил черната дъска с урока по история.
Бас държа, че 90 на сто от варненци едва ли си спомнят с какво са свързвали ТИМ преди 15-ина години. Могат да изрецитират за „войната на групировките“, за „отпора на софийските мутри“, за отстояването на „каузата“ Варна за варненци. И… толкова. Ще се сетят за доста повече неща от далеч по-ново време. Но за тях ще стане дума малко по-късно.
Сега е ред на хората с бистри спомени.
Тия, дето това им е работата – да се ослушват, да се оглеждат, да душат и да помнят. Или поне на един от тях… Нали казват, че бивши ченгета няма. Преди години той е бил служител на „Криминална полиция“. Твърди, че преди близо 20 години групата им – „Издирване“, към Трето районно във Варна, е била единствена в цяла България. „Още в дирекцията нямаше такова звено. Момчета за всичко бяхме – трима човека.“
Връща се в спомените през февруари 2011 г.:
През 1992 г. беше, към края на сезона – с много хубаво време. Пътуваме с колата, спускаме се от Аладжата за Златните и гледаме – един човек маха. Спряхме, питаме какво става. Вика: „Тъй и тъй, там са били някакво момче.“ Отидохме да видим. „Какъв си ти, бе, какво правиш?“ Колегата ми го разпозна, че е от крадците на коли – Митко Кекавия. Той си беше изпечен крадец, макар и малък на години. Вече не е жив – нарязаха го с ножове и го утрепаха. Както и да е… Питаме го: „Защо си тука?“ Той се опъваше отначало – мълчи, обаче скимти като куче. Гледаме – ръката му счупена. Вика: „Биха ме едни и казаха, че са от ТИМ.“ Тогава за първи път чухме името ТИМ. Нищо не ни говореше. Продължихме да питаме:
– Колко човека бяха?
– Трима.
– Ако ги видиш, ще ги разпознаеш ли?
– Никого не мога да разпозная…
Не минаха 4-5 дни и във Владиславово (той нали е наш квартал, на Трето РПУ), зад пощата, оттам се обадиха – един пребит. Пак отидохме, пак крадец на коли. На този кракът му беше счупен – бедрената кост. С железа, с колове го бяха блъскали. „Кой те подреди така?“, питаме. „Ами, някакви, вика, ТИМ.“ Това беше вторият случай.
Нашата работа беше, като дадат сигнал, да намерим този, дето го търсят, къде се крие. Много народ имаше за прибиране и постоянно ходехме. Та, един ден, на вълнолома, от страната, където стоят рибарите, се разхождаме и чуваме, че някой скимти. Беше към седем, седем и половина вечерта. Отиваме и гледаме един – като куче, ни зъби, ни нищо в устата не му е останало и му премазани два пръста. Този – Илия се казваше, там са го били, давили са го, не знам какво още са го правили. Това е третият случай, в който пак се появи ТИМ.
Всичките пребити бяха автоапаши –
друго не крадяха, само коли. Тогава започнахме да се ослушваме. И се чу: излезли едни – тимаджии ли са, какви са, трепят, ама много здраво. А след като ги претрепят, директно им заявяват, че ги бие ТИМ. Като се завъртяха няколко случая, взехме да чуваме и от други районни за разправа на „някакви тимаджии“ – всеки вика „някакви“. Ама по-нагоре, в РДВР, знаеха кои са.
И един ден, значи, Бацата, Юрката и още кой беше не мога да се сетя, сме седнали в „Кристал“ – нали там се събираха. И аз викам: „Какви са тези ТИМ, ще ми каже ли някой?“ А Бацата:
– Ти какво се правиш на луд, че не ги знаеш, бе? Иво не го ли познаваш?
– Кой Иво? (Взеха да ми обясняват.)
– Него го знам.
– Марин не го ли познаваш? (Марин действително не го познавах.) Тихо не го ли знаеш?
Тогава ми светна. Аз всичките бандити ги познавах – борци, боксьори. Вкарваха ги в ареста и ги пускаха – знаеш, парите вървяха. И като ги вкарат, минаваше повечето информация през нас. Обаждаха ми се следователите или чувахме по „парлангото“ (по радиостанцията) – нали всички районни казваха какво е станало. И аз отивам да видя кого са прибрали и имаме ли интерес към него. Трима-четирима представляваха интерес, особено тези, дето правеха фалшиви книжки. И като шетат насам натам, влизат излизат от ареста, сядаш да пиеш кафе с тях – да си по-близо. Бяхме станали познати. И фактически с Иво и Тихо се запознах покрай тях.
Точно такива хора им трябваха на ТИМ в началото –
които правят фалшиви шофьорски книжки и документи за пред КАТ, защото вкарвха и изкарваха коли от страната. Тези най-добре ги познаваха и с тях най-много се имаха – двама-трима художници на ментета. Имаше един, живееше в циганската махала, до Колелото. Беше много добър художник и им е правил за колите стикери и дори фалшиви номера. А Марин винаги е бягал по тъча…
Две години по-късно – беше вече 1994-а, идва един шпионин и вика: „Долу, на паркинга до „Елдом инвест“ има над 15 мерцедеса. Знам, че поне на 6-7 са им пренабити номерата и са за тимаджиите.“ Веднага скочих: „Аз откога ги дебна!“ На никого не казах – взех нашия експерт и отидохме. Знаехме, че паркингът е на ТИМ. Колите – там, и то отключени. Даже някои бяха с ключовете по таблата. Започнахме да отваряме капаците на тоя, на оня „Мерцедес“ – произволно. Експертът започна да гледа. На 4 или 5 автомобила имаше рязано – той го видя с просто око, и сложена допълнителна планка. Показа ми го: „Виж как е лепено и колко нескопосано е направено.“ А на някои номерата на шаситата бяха заличени и нямаше нищо – явно бяха подготвени за пренабиване.
Като се върнах в районното, казах на някои по-големи хора какво сме видели.
Рекоха ми: „Оттам се махай и не се занимавай повече с тези мерцедеси.“ Казаха ми го направо.
Мерцедесите стояха на паркинга доста време – около два месеца. Никой не се притесни, че трябва да се махнат. После започнаха по един, по два да изчезват – може да са ги продавали, може да са ги изнасяли. Вярно, не бяха чак толкова луксозни, но за времето си бяха хубави, макар и не нови. Казаха, че са от Германия докарани – срещу застраховка. И каква е била работата? На някой по-лаком му дават 1000 или 1500 марки, казват му: „Трай си 3 дни, а после обяви колата за открадната.“ И той, германецът, си вика: „Хем ще си взема застраховката, хем ми дават и пари отгоре, хем ще мога да си купя нова кола…“ Много хора там бяха започнали да работят за ТИМ.
Освен мерцедесите, на паркинга имаше и два хубави камиона.
За тях пък казаха, че Марин, Тихо и Иво пращат апашите в Германия. На голям паркинг за бракувана техника дават на пазача 50 или 100 марки, влизат 10 души, сядат в 10 камиона и си заминават за България. Но задължително имат човек – или там на място, или тук, който им оправя документацията. Както ми разправяха, паркингът бил в Източна Германия. Викат: „Отиваш и си избираш което е най-хубаво.“ Пък той, германецът, си поддържа колите, дори да са за брак…
Имаше и друг случай. Обадиха ми се шпионите, че хубави автомобили заминават с ферибота. И аз пак, с всичкия си акъл, отидох да правя разследване в Белослав. Взех един местен полицай – с палката ги спираше. Гледам, наши апаши, ама какво правят – само карат колите до ферибота и ги оставят, други ги качват навътре. Нищо не можеш да им направиш. После ми казаха, че ръководството на РДВР го знае това нещо – то си беше канал за Украйна и Русия.
Преди 5-6 години пък бяха започнали да се движат с полицейски ескорт.
Виждам ги с техните джипове – бронираните мерцедеси-кубчета, а отпред и отзад по един полицейски автомобил. В продължение на няколко месеца като пилотни коли се движеха с двата им джипа. През цялото време – до офиса, до Златни пясъци, където и да ходят, ги охраняваха. Аз вече не бях на служба. Отивам, питам един от по-големите в управленето, викам:
– Защо така ги охранявате?
– Такова е нареждането.
– От кого, бе?
– Е, сега, много питаш…
Навсякъде имаха хора – в прокуратурата, в съда, в полицията, в затвора. Знаеха къде какво става. Всичко…
Разговорът с бившият полицай върна спомените ми и към два случая на жестока саморазправа, за които бях забравила. И които до днес остават неразкрити – побоите над шефа на Златни пясъци Николай Недков и над издателя на сайта „Днес плюс“ Антон Луков.
На 7 ноември 2002 г. вечерта изпълнителният директор на „Златни пясъци“ АД Николай Недков и шофьорът му бяха отвлечени от трима мъже и пребити край варненското село Приселци, където живее Недков. Той се прибирал със служебното си „Ауди“, когато автомобилът бил засечен от „Форд Ескорт“. Аудито било ожулено странично, а когато шофьорът излязал от колата, неизвестно лице насочило пистолет и издърпало шефа на Златните от купето.
Похитителите оковали Недков с белезници, напъхали го в багажника на аудито и потеглили в посока Варна. В гориста местност на около 3-4 км от селото бандитите го пребили с железни тръби, след което подпалили автомобила му.
Николай Недков и шофьорът му били открити от автопатрул на Четвърто РПУ в близост до ресторант „Харамията“ след сигнал на очевидци, които видели как някакви хора насила натикват мъж в багажника на колата, а после потеглят в неизвестна посока. Автомобилът на нападателите, изоставен на мястото на отвличането, се оказва откраднат ден преди инцидента от територията на Първо РПУ – Варна. Оборена бе версията за грабеж, тъй като документите и парите на жертвите били непокътнати.
След побоя шефът на „Златни пясъци“ бе приет в болница със счупени ръце, крака, ребра и разкъсан бял дроб, а лицето му – размазано до неузнаваемост.
Недков едва прескочи трапа, а възстановяването му бе дълго и мъчително. Шофьорът му не бе пострадал тежко, но с месеци не можеше да се отърси от стреса на преживяното.
Непосредствено след инцидента директорът на Националната служба „Полиция“ по онова време ген. Васил Василев заяви, че очаква до няколко дни тримата похитители, които са действали без маски, да бъдат заловени. Въпреки че с фотороботите им бяха снабдени всички полицейски управления, издирването им не даде резултат.
Вторият побой стана няколко месеца по-късно. На 20 май 2003 г. главният редактор на вестник „Черноморие“ и собственик на информационната агенция „Днес плюс“ Антон Луков бе пребит пред дома си, само на стотина метра от централния площад „Независимост“ и сградата на Варненския окръжен съд.
Покушението бе извършено около 9 ч. сутринта, когато Луков тръгвал за работа. След като заключил входната врата на апартамента си на третия етаж и тръгнал да слиза по стълбите, бил ударен с тръба в тила. От жестокия удар журналистът се свлякъл в безсъзнание по стълбите до площадката между етажите. Там нападателите започнали да го налагат с тръбата, ритници и юмруци. След безмилостния побой нападателите оставили жертвата си безпомощна и избягали. Антон Луков бил открит от съседи, които сигнализирали в „Бърза помощ“ и полицията.
Той бе настанен в шоковата зала на болница „Св. Анна“ с обезобразено лице, счупена на две места горна челюст, строшена ръка, мозъчно сътресение и десетсантиметрова рана на тила. Въпреки бруталния побой обаче, за живота му нямаше опасност.
Ето как двете покушения възкръснаха в разказа на събеседника ми:
„От бандитите излезе, че Недков са го били тимаджии. На мен ми беше станало много интересно, защото знам – Бацата държеше някаква кръчма на Златните, Юрката също там нещо щеше да прави. Обаче се изнесоха. И аз даже мислех, че те са направили нещо на Недков. Викам, висаджиите го пребиха този, защото взе да ги бута от курорта. Обаче в един разговор с тях – понеже така или иначе си имаме приказката, ми казаха: „Къде да го бием, защо да го бием? Ние си взехме парите, каквото ни трябваше, получихме.“ „Набиха го онези – твоите хора, подводничарите.“ Това им беше приказката. Така и не разбрах защо го биха…“
А Антон Луков, дали пак е тяхна работа?
„Няма кой друг да е. Аз и сега се събирам с мутричките от време на време – да чуя едно-друго, понеже ми е интересно. Знаят ме, че не съм вече в системата, но ми викат: „Няма бивше ченге.“ Казвам им: „Хич не ме интересува какво правите, какво струвате, тъпанари. Само не се убивайте.“ Та, като беше станал побоят над Луков, коментираха: „Не знаете ли кой бие във Варна – те са.“
Сега се сещам, продължава „бившето ченге“, че на повечето от претрепаните показвахме снимките на биячите – дето си ги знаехме, че шетат. Никого не познаха. Как пък нито един от натрошените не каза: „С маска беше, с шапка беше, с качулка беше“ – налагаха с открити лица. „Гледай, бе, гледай“, викахме им. Отговаряха: „Никой не познавам.“
И си мисля, че вкарваха хора от други градове, за да бият във Варна.
ТИМ просто нямаха тук къде да стъпят. ВИС, СИК, „Аполо и Болкан“ – те се знаят, не можеха да вземат от тях хора. А пък, ако е от града, висаджиите или сикаджиите ще го пребият, че е отишъл при други да им върши работата. Не вярвам и Марин или Тихо или Иво да са тръгнали с бухалките. ТИМ внасяха хора отвън – идваха, набиваха и се покриваха. Пък после иди разпознай някого…
–
Следва продължение – Архивите нямат склероза…
