Петър Бучков 
Г-н Арабаджиев, откакто станахте първият български съдия в Съда на Европейските общности (СЕО) не сте давал интервю за българско издание.
Трябва да бъда коректен и да кажа, че през август 2007 г. дадох интервю за в-к “24 часа”. Но усещам в думите ви забележка, че не съм присъствал в публичното ни пространство след заминаването ми в Люксембург. Ако на различни етапи от този период след 01.01.2007 г. бях давал интервюта, в тях бих казал различни неща, но всяко едно би било вярно. Защото би отразило момента, в който човек в моето положение се намира от гледна точка на адаптацията му. И във всеки случай много по-различно от това, което съм могъл да кажа преди заминаването. Тогава имаше медиен интерес като към нещо, което става факт за първи път, след решението за присъединяването на България към ЕС.
Беше нещо непознато, но май продължава да е така?!
Липсата на медиен интерес у нас донякъде отразява общото състояние на непознаване на институцията. Но това не е непременно упрек, още повече, че и институцията СЕО, и работещите в нея съдии, са по някакъв начин ограничени в отношенията с медиите. Дотолкова, доколкото нормалният ред е въпросите да минават през преслужбата на съда, тъй като ние като съдии в този съд говорим само за институцията и само за нейните функции. Но това по никакъв начин не ограничава проблематиката, тематиката на сегашния ни разговор. Не мога да спестя една случка отпреди няколко месеца, когато ми се обадиха от Европейската сметна палата, също със седалище в Люксембург, да попитат бих ли приел български депутати от Бюджетната комисия, които били на посещение при тях. Разбира се, че ги приех. Приятелски ги упрекнах защо не са се обадили предварително, за да организираме нещо по-сериозно като визита. Един от тях, с когото се познаваме от години, ми каза: “Аз мислех, че си в Страсбург, а не в Люксембург?!”
Инерция някаква.
Да. И това бъркане за съжаление все още го има, и то на високи нива в държавата. Аз твърдя, че е изключително полезно да се посетят европейските институции, защото тогава това, което си представяш, придобива плътност. Предварителните познания винаги са абстрактни. Особено ако влезеш в съдебната зала в Люксембург и проследиш как се развива едно дело. Това ти разширява мирогледа ти, предизвиква размисъл и ти позволява да структурираш познанието си. Това, което казах за всеки, който се допира до институциите, се отнася и за самия мен.
Кое беше най-трудно при постъпването ви като първи български съдия в правосъдната институция на Европейската общност?
Че започнахме от гола поляна. Например германският съдия, който постъпи почти едновременно с мен, скоро започна да гледа дела в разширен състав, голяма камара, както казваме, което означава по-сложни казуси. По този повод председателят на съда г-н Скурис ми каза да не се сравнявам с германския си колега, тъй като когато той е постъпил, е заварил съществуващ отдавна опитен кабинет с дългогодишни традиции и висящи дела. Това на нас ни липсва. Ние като държава, като общество, като отделни хора, този предварителен опит го нямаме или ако имаме представа, тя е някак абстрактна, от теоретичен вид. Очевидно трябва да го компенсираме с много работа.
Значи сглобяването на кабинета ви е разковничето за успешна работа?
Да, това беше най-трудният и отговорен момент. След номинацията ми през октомври 2006 г., още преди встъпването, заедно с румънската колега съдия, бяхме повикани в Люксембург на нещо като информационна визита да се запознаем с къщата отвътре. И първите съвети, които получихме, бяха точно за формирането на кабинета. Още повече, че там има правило: поне на един човек в кабинета френският език да е матерен, тъй като работният език на съда е френския. От друга страна е необходимо да съчетаеш различните правни култури. И, разбира се, едно много важно съображение за мен бе да има и българи, за да се осъществява връзката между българската правна система и тази на общностното право. Да се дава възможност на все повече българи да идват и да работят в институцията. Нещо, което го постигаме и чрез стажантите. Винаги имаме българи стажанти в нашия кабинет.
Разкажете за спецификата на работата на СЕО. Как става разпределението на делата? Съобразено ли е със специализацията на съответния съдия?
Председателят разпределя делата еднолично. Но разговаря със съдиите, особено когато са новопостъпили, за да опипа техния професионален бекграунд и да провери в коя материя се чувстват по-силни.
Това означава ли, че кабинетите се специализират, както е в националните съдилища?
Не. В СЕО има правило да не се допуска практиката някоя материя да се затвори в дадено отделение, даден състав, даден съдия. Всички гледат всичко, всички се занимават с всичко. Ако нещо трябва да бъде извадено много пред скоби, то е, че СЕО смята себе си за институцията, която е гарант за единното, непротиворечиво, кохерентно приложение на общностното право. В името на това да не се получи някакво отклонение, един състав да решава по един начин, а друг – по различен, е създадена много интересна организация на работата. Винаги когато трябва да описвам съда, започвам с това как всеки вторник се провежда общо събрание с участието на всички съдии и генерални адвокати. Всеки съдия-докладчик представя делото си с предварителен доклад, в който описва фактите, становищата на страните, правните въпроси и предлага в какъв формат да се гледа делото – с участието на генерален адвокат или не, в открито или в закрито заседание. Това са административни въпроси, които решава общото събрание.
Явно се търси максимална представителност.
Това е един форум, в който всеки съдия има възможност да получи представа за всички дела, които постъпват и се разглеждат в съда. Дори да не попадне в състав, който гледа конкретно дело, той знае за него. В нашия кабинет имаме практика във вторник преди обяд да провеждаме подготовка за общото събрание. Всички си докладваме делата за предстоящото събрание. И решаваме, ако някои дела представляват интерес, да ги наблюдаваме, независимо че може да не попаднем в състава, на който са възложени. По-късно сътрудникът, който поначало е докладвал делото на тази фаза, има задължение да го следи и да ни запознае с решението, което може да е след няколко месеца.
Така ли се постига устойчивост на практиката на СЕО?
Да и другото много интересно и важно е, че там няма особени мнения.
Как свикнахте с това? Като съдия в Конституционния съд на България бяхте известен с многото си особени мнения.
В Конституционния съд участвах от първите му стъпки – създаването на неговия правилник и на първата му практика. Бях привърженик на особеното мнение и това ми изглеждаше много естествено. Още повече че като всичко у нас, нещата не функционират така, както се очаква. Силата или значението на едно особено мнение е, че изразява някаква тенденция, която може след време да бъде подхваната, да стане част от юридическия, и въобще – от обществения дискурс, да бъде възприета в законодателния процес след време. У нас се разсъждава с други категории. Общо взето колко на колко са гласовете за дадено решение и кой съдия в подкрепа на чия теза е застанал… В англосаксонската правна система има особено мнение и ние, в Конституционния съд, донякъде бяхме повлияни от това.
Каква е философията на съда в Люксембург да няма особено мнение?
Това е френска традиция. Смята се, че съдът трябва да говори с един глас. Ако излезе решение с три на два гласа в един петчленен състав, това по някакъв начин подценява, подрива авторитета на съда и на решението му. Нека да вземем като пример може би най-важната компетентност на СЕО – даване на заключения по преюдициалните запитвания, чрез която се осъществява връзката между институцията СЕО и националните съдилища и се упражнява въздействие по единното и непротиворечиво прилагане на общностното право. Именно при упражняването на тази си компетентност съдът е постановил и ключовите си решения, жалоните в своята практика. В контекста на това правомощие той е утвърдил концепциите за върховенството на общностното право, за директния му ефект в държавите членки. Не само по отношение на държавите членки, но и по отношение на правните субекти в тях и физическите лица, за автономния правен порядък. Това по някакъв начин определя характера на европейската интеграция. На учредителните договори на ЕС СЕО е придал конституционен характер и ги нарича Конституционна харта. Ето това са все понятия, концепции, артикулирани от съда преди всичко като решения по преюдициални запитвания. Много важно е да се знае, че решението в отговор на такова запитване, което може да е направено и от Районния съд в Петрич, не служи само за решаване на конкретно дело, а става задължително за всички. Ето защо не изглежда нормално този отговор да произтича от един разделен съд. Разбира се, в по-дългосрочна перспектива, на фона на която СЕО може да бъде проектиран като Конституционен съд на ЕО, е мислима и такава възможност.
И така, съдът в Люксембург се превръща и в нещо като законодател на общността?
Точно така. Друг важен момент е, че всяка държава членка има право да встъпи като страна в дело по някое преюдициално запитване, независимо от кого е направено, ако прецени, че решението на поставения проблем е важно за нея.
Скоро по едно такова дело встъпиха 10 държави. Ще разкажа казуса. Майка на инвалид е била подложена на тормоз в адвокатската кантора, където е била секретарка – непрекъснато са й правени забележки и е наказвана, защото закъснявала или си тръгвала по-рано от работа, за да се грижи за детето си. Принудили я да напусне и тя завела дело срещу работодателя си, поддържайки, че е подложена на тормоз. В случая се поставя въпросът по приложението на една общностна директива, която забранява дискриминацията при трудовите правоотношения на основание на редица признаци, сред които и по отношение на лица с увреждания. Националният съд е отправил преюдициално запитване към нас в смисъл дали тази забрана действа по асоциация, защото в случая засегнатият не е пряко човекът с увреждания, а неговата майка. Представете си, че СЕО каже “Да”, как ще се разшири ефектът от директивата за нещо, което общностният законодател не е имал сили да каже.
Каква е ролята на държавите членки в такъв процес?
За всяко дело се уведомяват всички държави от общността. Дава им се срок, в който имат право да изразят становище и ако съдебното заседание е открито, могат да изпратят свой представител, който да има становище, позиция и най-малкото – да бъде в течение на това, което става. Защото решението на СЕО ще стане право, което държавите членки трябва да възприемат. Това е активно участие в дейността на съда.
Значи, освен като законотворец, СЕО се явява и като катализатор на евроинтеграцията?
СЕО е направил много за тази интеграция, особено в периоди когато политическият процес е бил по-затлачен в рамките на Европейската общност, когато в по-малка степен е било възможно да се правят стъпки чрез договорите и промени в тях. СЕО няма претенциите да е законотворецът, а го прави в името на тълкуването на общностното право. В крайна сметка може да се каже, че СЕО и Европейската комисия, която по дефиниция е пазител на договорите, определят наднационалния характер на това образувание Европейска общност. Боравя с понятията “Европейска общност” и “Европейски съюз” при условията на взаимозаменяемост, въпреки че те номинално означават различни неща и все още съществуват като две отделни неща, макар и интегрирани. Впрочем едно различие, което Лисабонският договор премахна със създаването само на Европейския съюз с единна правосубектност. Има нещо много важно, което трябва да се знае и у нас за СЕО и ролята му при разрешаване на един от големите проблеми на европейската интеграция. И това е, че Европейският съюз има само тези правомощия, които са му дадени от договорите. Говорим за правомощия, които се упражняват на общностно равнище за сметка на правомощията на държавите членки. Ако нещо е изключително правомощие на органите на Европейския съюз, това означава, че националните парламенти не могат да законодателстват в тази област. Точно това определя проблематиката и деликатните моменти във взаимоотношенията между държавите членки помежду им и с общностните институции. В крайна сметка целият процес на европейска интеграция е все повече правомощия да се решават на общностно равнище.
Разширяването на ЕС, респективно увеличаването на броя на съдиите в Люксембург, отразява ли се върху работата на СЕО?
Съдът е чувствителен на тема дали контролира юриспруденцията си. Сега той е едно тяло от 27-мина членове, а в недалечна перспектива – от 30. Смята се, че едно такова тяло вече престава да бъде съдебно, а по-скоро е либеративно – нещо като квазипарламент, като камара, с което съм напълно съгласен. Имам опит и като член на Върховния съд на България – преди 20 години, беше възможно пленумът на ВС да гледа дела по реда на надзора. Конкретни граждански и наказателни дела стигаха до едно тяло от 50–60 души, което вече не е съд. Няма начин всеки от съдиите да гледа делото, да получи вътрешно убеждение, да го изрази. По-скоро решението се взема с вдигане на ръце, 30 на 20 или 50 на 10, представете си!
И започва да се отваря възможността за лобиране.
Точно така, оглеждаш се председателят накъде гледа. Това става естествено, но вече не е съд. И СЕО иска да се предпази от това. Засега продължава работата си по съществуващия ред. Заседава в състави от 3-има, 5-има и 13-има членове. В тринадесетчленния състав по право участват председателят на съда и четиримата председатели на петчленните състави. Останалите се “въртим”. И фактически ти не попадаш всеки път в тринадесетчленния състав, на практика участваш в едно от три такива дела. Но разширеният тринадесетчленен състав е този, който гледа най-важните дела, и така възможността ти да участваш във важно дело намалява, а още повече пък да си докладчик.
Значи едни съдии участват винаги, а други по-рядко?
От една страна това е добро правило, има и позитивни моменти. Тези, които са постоянни, осигуряват стабилността на практиката, последователността. Ако се направят два тринадесетчленни състава става опасно.
В смисъл да не се получат две крила, две течения?
Да, ето тези неща непрекъснато са на вниманието ни. В този смисъл съдът се намира в авторефлексия. Не е някаква формална процедура, но това се обсъжда. Да не забравяме, че до 2004 г. ЕС се е състоял от 15 държави членки, а СЕО – от 15 души. А до 1995 г., което изобщо не е отдавна, до влизането на Швеция, Австрия и Финландия, съдът е 12 членен. А сега има тринадесетчленен състав, разбирате ли?!
В сегашния състав на съда може би няма съдии от онова време, но най-възрастните помнят предишното поколение и казват за тях: “Те знаеха всичко…” Наскоро португалският колега ми каза: “Вие от новите държави членки имате привилегия да се обаждате. Много ми харесва вашето поведение. Едно време не можеше да си отвориш устата, защото заварваш съдии, които знаят всичко, запетайките във всяко едно решение…”
Много се говори, че юристите в България не са достатъчно подготвени в областта на европейското право. Има ли ефект от посещенията на наши магистрати в Люксембург?
Вече идваха не малко наши юристи и ние като кабинет правим всичко възможно да се увеличават тези посещения. Но не може да се очаква, че образованието трябва да се извършва в Люксембург. Трябва да се провежда в България. А има проблем. Особено по повод преюдициалните запитвания и за това, че трябва да се правят от наши съдии. СЕО го стимулира и даже има юриспруденция, според която това, че един съд, в случая върховен на държава членка не го е направил, когато е трябвало, може да ангажира отговорността на държавата по отношение на правния субект, който се е оказал увреден от това, че не е могъл да реализира права, които е можел да извлече от общностното право. Преди няколко години Европейската комисия е била на път да предяви искане срещу Швеция за това, че не са постъпвали преюдициални запитвания от нейни съдилища.
Един вид да я накаже, че не са се допитали нито веднъж до СЕО?
Да я порицае по-скоро, защото тази процедура донякъде неправилно се нарича у нас “наказателна”. Което означава, че Швеция не е успяла да създаде вътрешна юридическа рамка, уреждаща процедурата по преюдициалните запитвания. Както например ние предвидихме в новия ГПК такава процедура. Въпреки че правото произтича от договорите и можеш да го прилагаш и без да е изрично регламентирано във вътрешното законодателство. В този смисъл съществува едно задължение за националните правоприлагащи органи като цяло (защото те могат да бъдат и административни, а не само съдебни) да осигурят пълно и ефективно приложение на общностното право в държавите членки. Това е отговорност на държавата членка и не е задължение на СЕО да и дава указания.
Не става въпрос всички да отидат в Люксембург да се учат, а една група хора, които са в час с материята, да се доошлайфат при вас и те да станат тези, които да обучават у нас.
На практика така се и прави. Имайте предвид, че това е един непрекъснат процес в развитие. Така да се каже, ние още не сме се научили. Така става във всички държави членки, включително и в държави, учредителки на ЕС.
Ще продължите ли да изнасяте лекции в цикъла по магистратура по европейско право към Софийския университет?
Това е мой морален ангажимент и ще продължавам да го правя. Подобно отношение виждам и у колегите ми съдии от другите държави. Никъде не е записано, че трябва да го правим, но някак си биваш обзет от него, чувстваш се длъжен да го правиш. Длъжен в хубавия смисъл на думата.
Иначе няма да се получи ефектът или ще се проточи дълго във времето?
Не ми е работа да давам оценки, но за мен обучението не е достатъчно още на равнище образование. Говорим за институции, за принцип на върховенство на общностното право, но малко правим съдията да си представи как действа това общностно право. Той от къде знае, че го има въобще това общностно право, че то е приложимо в дадения случай.
Толкова ли е сложна тази материя?
Общностното право не се дели на гражданско, търговско и т.н. То прониква навсякъде, защото самите договори имат в своята сърцевина четирите основни свободи: за свободното движение на хора, на стоки, на услуги и на капитали. Тези принципи са всепроникващи и могат да се проявят във всякакъв контекст. Сега участвам в едно дело, което още не е решено, на Европейската комисия срещу Италия. Става дума за една разпоредба от Закона за движение по пътищата в Италия, която забранява мотоциклети да теглят ремаркета. Италия я обосновава със сигурността за движение по пътищата, а Европейската комисия я атакува като ограничаване на достъпа на стоката “ремаркета” в Италия. Значи Законът за движение по пътищата, а не някакъв закон за търговията с ремаркета, ограничава свободата на придвижване на тази стока. Не казвам как съдът ще реши делото, но ето вижте какъв въпрос!
Нашите съдии се оплакват, че са много претоварени и не им остава време да се европреквалифицират. Гледали много повече дела, отколкото колегите в Люксембург.
Това е едно от нещата, които ме смущават. Българските съдии не вникват, когато се говори за начините, по които работи СЕО. Не обичат да слушат, разсейват се и репликират с броя на делата, които те разглеждат и решават, когато им се обясняват методите на работа в СЕО. Как се вземат решения, как по дела, по които не си докладчик, участваш сякаш ти си докладчикът, как се готви кабинетът и много често чрез бележки се повлиява върху съдържанието на решението, по същество и като текст. Аз не знам дали някъде в България се работи толкова, колкото в СЕО. Не искам да изтъкна, че аз много работя, просто там се работи и трябва да се работи много, защото такъв е характерът на процедурата. Не става дума за това участниците в състава само да подписват, както става у нас, и никакво оправдание не е броят на делата. Съдиите ни знаят за какво става дума и понякога не се и произнасят даже. В СЕО нашите решения се обявяват. А у нас знам случаи, в които страната не знае какво точно е решението от съобщението, което е получила, и понякога се пропуска възможността да се реагира заради неправилно съобщение. В този смисъл, с риск да повторя казани другаде неща, ще изтъкна, че общуването със СЕО е и шанс, възможност за повече професионализъм, за повече професионален морал, особено в ситуация на безплодно търсене на вдъхновение за промяна чрез непрестанни изменения на регулативната рамка на магистратския статут. А за това е необходимо и вдъхновение, каквото може да бъде поне частично намерено в процеса на прилагане на правото на ЕС и на общуване с институция, утвърдила принципа на върховенството на закона и на общностно равнище, и по отношение на държавите членки, когато прилагат общностното право.
Може ли физическо лице да се обърне към СЕО, ако националният ни съд спрямо него е взел решение в нарушение на общностното право или на решения на СЕО?
Това е изключено. Физически лица не могат да ни сезират. Българска черта е, че ако има и 5-а инстанция и дотам ще се жалваме. Най-често задаваният ми въпрос, след като бях номиниран, беше може ли и как да се стигне до този съд. То може, но не по начина, по който сме свикнали. Няма инстанционна връзка с националните съдилища, не се обжалват решенията им. Разбира се, в областта на конкуренцията, на държавните помощи, на антидъмпинговите мерки, на общностния митнически режим и др., правни субекти могат да се окажат адресати на актове на институции на общността и преди всичко на Европейската комисия. И тогава те на общо основаниe могат да оспорват валидността на тези актове пред съдебната институция на общността. Освен това липсата на инстанционна и на институционална връзка не бива да се схваща като липса на връзка въобще. И СЕО, от една страна, и националните съдилища, от друга, прилагат – в рамките на съответните компетенции – общностното право. А чрез института на преюдициалното запитване двете системи влизат в пряк диалог и си сътрудничат.
Но физическите лица могат да се оплачат на Европейската комисия.
Да, това е много интересен въпрос – Европейската комисия срещу държавата членка. Комисията получава сигнали от граждани или от юридически лица и ако прецени, завежда дело пред СЕО. Но това не превръща гражданина или правния субект в страна от процеса. Въпросът ви трябва да се свърже с един принцип, формулиран и артикулиран от СЕО – за отговорността на държавата за неизпълнение на общностното право. Това е отговорност, която може да е и материална и която следва да се реализира пред националните съдилища.
Пред кого, ако българският съд до последна инстанция ми е нарушил правата?
Пред районните или пред окръжните съдилища, които са компетентни в зависимост от цената на иска. Тук възниква много интересен въпрос, че може да се засегне силата на присъдено нещо. По някакъв начин новата процедура може да признае, че макар решението да е постановено от ВКС, са ти нарушени правата, и дори решението му да е влязло в сила, ти да кажеш: “То е криво.” Но тука вече навлизаме в една сложна и деликатна правна материя.
Усеща ли се някакъв политически натиск върху съдиите в СЕО, след като са номинирани от правителствата на държавите членки?
Това е изключено. В Люксембург е правило да не участваш в делата срещу собствената си държава. За разлика от Съда за правата на човека в Страсбург, където задължително участваш. Обаче по преюдициално запитване от съответната държава, националният съдия може да попадне в състава. Това не е основание за отвод и понякога е много полезно, защото той може да внесе светлина относно националната правна система, да помогне на състава да разбере контекста на запитването.
Мандатът на съдиите в Люксембург може и да бъде подновяван? Човешко е, когато наближи краят на мандата, съдиите да се вълнуват дали ще бъдат номинирани отново. А това го прави правителството на държавата им?!
Винаги стои въпросът ще те посочат ли пак. В този смисъл в Люксембург обсъждаме дали не е по-добре да се въведе един неподновяем мандат, по-продължителен. Така се прави в много страни. В нашия Конституционен съд има 9-годишен неподновяем мандат, в други държави е 12-годишен. Защото, ако трябва някой да взема решение да ти поднови ли мандата или не, първо разглежда въпроса дали си бил примерен. А това влияе на независимостта и възвишеността на съдията.
