vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Автора
Публикувана на: 01-12-2013 г.
Този текст е репортаж от неделна утрин на човек, който току-що си е тръгнал от работа. Магията на седмия ден, когато и Бог си е починал от творчество, е нещо много специално. За да си позволя да ви натоваря с впечатленията си ме провокира „срещата” от ТВ екрана на Люба Кулезич с хита на разбридачът на енигми – Антон Тодоров. Апокалиптичните му анализи, че „всички са маскари” (според анонса на водещата ) буквално сгромолясаха възторга ми от мразовитото неделно зазоряване. И тръпна в очакване на нов бестселър на политолога, в който да разкости и тези, които сега ни управляват…
През погледа на ранния неделен минувач.
Каруца с махмурлия каруцар и три усмихнати хлапета правят първи оглед на кофите за смет. И са доволни, защото Господ си почива, а конкуренцията от по-светлия етнос е и по-ленива. Късметът е за първите!
Млада дама отваря кафененце. Уморена, била е на купон до преди няколко часа, но се усмихва ведро. „Грехота е в недeлни тъмни доби да ходиш на работа”. Моли ме за една цигара, след което чевръсто почиства ламаринената маса пред магазинчето и ми се отблагодарява – чаша кафе със сметанка и късметче „Време е за купон”.
„Разводачът на страшилището”.
Така си нарекох над осемдесетгодишният господин с бастун, когото срещнах. В ръката с бастуна носеше и торба с лук и картофи, а с дясната се опитваше да удържи на каишка „страшилището” – двукилограмова застаряла болонка, спретната в изплетено костюмче на синьо-розови шарки с големи кафяви копчета… И с намордник!
Гълъби кълват повръщня.
Няма празен ход в природата! За пореден път се уверих в импровизационния гений на Твореца и му се прекланям.
В махалата имаме градинка с детска площадка, подстъпите към която през лятото щедро бяха нашарени от общинари с картинка на жълти кученца с червена лента. В интерес на истината, първото, което ме грабна от „творбата” бе, че е на жълти агнета от коминтерна… Но се оказа предупредителен знак – Забранено е разхождането на кучета!
Съседите – кучкари от квартала добре го знаят, но се правят на „ощипани девойки”!?
Както се кефех на кафето, премина възрастна дама с две малки кученца (като размер, но от скъпите фешън породки). Жената – майката на виден банкер, изхлипа възторжено „Браво”. Браво на това, че една от животинките се изходи по голяма нужда точно пред входа на кафенето. Дамата се наведе към изпражнението. Помислих, че като цивилизован кучкар ще го прибере, но не би… Само го поразрови и отново повтори „браво” на домашния си любимец.
Добре е, че дечицата още спят. Захвърлих недопитото кафе и се купих бира.
И тамън да отпия от димящия прясно дефлориран кен, чух яко давене. Кокершпаньол (в костюмче) повръщаше баш върху картинката на „жълтото агне с червена лента”. Стопанката му тревожно се кръстеше и като видя, че любимецът й няма да се затрие, грубо го задърпа към дома „Колко пъти трябва да ти казвам да не ядеш лайна из градинките…!?”
Отново тишина. Пия си бирата и виждам, че Бог не спи и в почивния си ден.
Ято гълъби се спусна. Птиците старателно изкълваха повърнатото от кокершпаньола…
През погледа на ранния неделен минувач.
Каруца с махмурлия каруцар и три усмихнати хлапета правят първи оглед на кофите за смет. И са доволни, защото Господ си почива, а конкуренцията от по-светлия етнос е и по-ленива. Късметът е за първите!
Млада дама отваря кафененце. Уморена, била е на купон до преди няколко часа, но се усмихва ведро. „Грехота е в недeлни тъмни доби да ходиш на работа”. Моли ме за една цигара, след което чевръсто почиства ламаринената маса пред магазинчето и ми се отблагодарява – чаша кафе със сметанка и късметче „Време е за купон”.
„Разводачът на страшилището”.
Така си нарекох над осемдесетгодишният господин с бастун, когото срещнах. В ръката с бастуна носеше и торба с лук и картофи, а с дясната се опитваше да удържи на каишка „страшилището” – двукилограмова застаряла болонка, спретната в изплетено костюмче на синьо-розови шарки с големи кафяви копчета… И с намордник!
Гълъби кълват повръщня.
Няма празен ход в природата! За пореден път се уверих в импровизационния гений на Твореца и му се прекланям.
В махалата имаме градинка с детска площадка, подстъпите към която през лятото щедро бяха нашарени от общинари с картинка на жълти кученца с червена лента. В интерес на истината, първото, което ме грабна от „творбата” бе, че е на жълти агнета от коминтерна… Но се оказа предупредителен знак – Забранено е разхождането на кучета!
Съседите – кучкари от квартала добре го знаят, но се правят на „ощипани девойки”!?
Както се кефех на кафето, премина възрастна дама с две малки кученца (като размер, но от скъпите фешън породки). Жената – майката на виден банкер, изхлипа възторжено „Браво”. Браво на това, че една от животинките се изходи по голяма нужда точно пред входа на кафенето. Дамата се наведе към изпражнението. Помислих, че като цивилизован кучкар ще го прибере, но не би… Само го поразрови и отново повтори „браво” на домашния си любимец.
Добре е, че дечицата още спят. Захвърлих недопитото кафе и се купих бира.
И тамън да отпия от димящия прясно дефлориран кен, чух яко давене. Кокершпаньол (в костюмче) повръщаше баш върху картинката на „жълтото агне с червена лента”. Стопанката му тревожно се кръстеше и като видя, че любимецът й няма да се затрие, грубо го задърпа към дома „Колко пъти трябва да ти казвам да не ядеш лайна из градинките…!?”
Отново тишина. Пия си бирата и виждам, че Бог не спи и в почивния си ден.
Ято гълъби се спусна. Птиците старателно изкълваха повърнатото от кокершпаньола…
