vergil Автор: Петър Бучков
Фотография: Авторът
Публикувана на: 29-09-2012 г.
При необходимост, всяка държава трябва сама да разгледа молбата за убежище
„Търсещото убежище лице не може да бъде прехвърлено в държава членка, в която би било изложено на опасност от нечовешко отношение… Правото на Европейския съюз не допуска необорима презумпция, че държавите членки спазват основните права, предоставени на търсещите убежище лица“, това постановиха върховните магистрати от Съда на ЕС в Люксембург.
Става въпрос за прилагането на Регламент „Дъблин ІІ“ от 18 февруари 2003 г. за установяване на критерии и механизми за определяне на държава членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна. В процедурата е предвидено, че една-единствена държава – членка на ЕС е компетентна да се произнася по молбите за убежище от граждани на страни извън Съюза. Казано на по-прост език, това е първата страна-членка на ЕС, в която за първи път са попаднали хората търсещи убежище. В регламента „Дъблин ІІ“ е предвидено, че когато гражданин на трета държава е поискал убежище в държава- членка, която не е определената от регламента за компетентна, тя може да предприеме процедура да го „прехвърли“ в компетентната държава членка.
Тази формулировка е провокация към ценностите на Европейския съюз, който прокламира, че постепенно провежда обща политика за изграждане на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, отворено за онези, които, принудени от обстоятелствата, търсят по законоустановения път закрила от Европейския съюз.
Произнасянето на Съда в Люксембург е по две обединени дела, които касаят недостатъците в процедурата за търсене на убежище в Гърция.
Първият случай (дело C-411/10) касае афганистански гражданин, който е подал молба за убежище във Великобритания през 2009 г. На път за Обединеното кралство, през 2008 г. той минава през Гърция, където властите го задържат. Освобождават го след четири дни със заповед да напусне гръцката територия в тридесетдневен срок. Афгонистанецът не е подал молба за убежище. Според него, докато се е опитвал да напусне Гърция, е бил задържан от полицията и върнат в Турция, където в продължение на два месеца е бил задържан при тежки условия. Успял да избяга от ареста в Турция и така пристигнал във Обединеното кралство през януари 2009 г. На молбата за убежище той получил уведомление – през юли 2009 г., че в приложение на Регламент „Дъблин ІІ“ през август същата година ще бъде прехвърлен в Гърция. Тогава той подава жалба срещу това решение, като твърди, че прехвърлянето му в Гърция създава опасност от нарушаване на основните му права.
Второто дело (C-493/10) е по аналогични случаи на пет лица, без връзка помежду им, от Афганистан, Иран и Алжир, които били задържани в Гърция за незаконно влизане, без да са поискали убежище. По-късно отишли в Ирландия, където подали молби за убежище. Петимата възразяват срещу връщането им в Гърция, тъй като в тази държава процедурите и условията за търсещите убежище са неподходящи.
В този контекст Апелативният съд на Англия и Уелс и Върховният съд на Ирландия се обръщат към Съда на Европейския съюз с искане да установи дали — с оглед на претовареността на гръцката система за предоставяне на убежище и на последиците от това за отношението към търсещите убежище лица и за разглеждането на техните молби — органите на държава членка, които трябва да осъществят прехвърлянето на търсещите убежище лица в Гърция (държава, която е компетентна да разгледа молбата за убежище съгласно регламента), трябва преди това да проверят дали тази държава действително спазва основните права. Те искат да се установи също така дали, ако тази държава не спазва основните права, тези органи са длъжни да поемат отговорността самите те да разгледат молбата.
Делата предизвикаха небивал интерес и в производството пред Съда в Люксембург като страни встъпиха 13 държави-членки на ЕС плюс Швейцария, Върховния комисариат на ООН за бежанците, Amnesty International и AIRE Centre. Според представените от тях становища е безспорно, че през 2010 г. Гърция е била входния пункт за близо 90 % от незаконно влезлите в ЕС лица, поради което понасяната от тази държава тежест е несъразмерно голяма в сравнение с тежестта, понасяна от останалите държави членки, и гръцките власти нямат обективна възможност да се справят с положението.
Решението на Съда на Европейския съюз:
„Търсещото убежище лице не може да бъде прехвърлено в държава членка, в която би било изложено на опасност от нечовешко отношение… Правото на Европейския съюз не допуска необорима презумпция, че държавите членки спазват основните права, предоставени на търсещите убежище лица“, това постановиха върховните магистрати от Съда на ЕС в Люксембург.
Става въпрос за прилагането на Регламент „Дъблин ІІ“ от 18 февруари 2003 г. за установяване на критерии и механизми за определяне на държава членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна. В процедурата е предвидено, че една-единствена държава – членка на ЕС е компетентна да се произнася по молбите за убежище от граждани на страни извън Съюза. Казано на по-прост език, това е първата страна-членка на ЕС, в която за първи път са попаднали хората търсещи убежище. В регламента „Дъблин ІІ“ е предвидено, че когато гражданин на трета държава е поискал убежище в държава- членка, която не е определената от регламента за компетентна, тя може да предприеме процедура да го „прехвърли“ в компетентната държава членка.
Тази формулировка е провокация към ценностите на Европейския съюз, който прокламира, че постепенно провежда обща политика за изграждане на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, отворено за онези, които, принудени от обстоятелствата, търсят по законоустановения път закрила от Европейския съюз.
Произнасянето на Съда в Люксембург е по две обединени дела, които касаят недостатъците в процедурата за търсене на убежище в Гърция.
Първият случай (дело C-411/10) касае афганистански гражданин, който е подал молба за убежище във Великобритания през 2009 г. На път за Обединеното кралство, през 2008 г. той минава през Гърция, където властите го задържат. Освобождават го след четири дни със заповед да напусне гръцката територия в тридесетдневен срок. Афгонистанецът не е подал молба за убежище. Според него, докато се е опитвал да напусне Гърция, е бил задържан от полицията и върнат в Турция, където в продължение на два месеца е бил задържан при тежки условия. Успял да избяга от ареста в Турция и така пристигнал във Обединеното кралство през януари 2009 г. На молбата за убежище той получил уведомление – през юли 2009 г., че в приложение на Регламент „Дъблин ІІ“ през август същата година ще бъде прехвърлен в Гърция. Тогава той подава жалба срещу това решение, като твърди, че прехвърлянето му в Гърция създава опасност от нарушаване на основните му права.
Второто дело (C-493/10) е по аналогични случаи на пет лица, без връзка помежду им, от Афганистан, Иран и Алжир, които били задържани в Гърция за незаконно влизане, без да са поискали убежище. По-късно отишли в Ирландия, където подали молби за убежище. Петимата възразяват срещу връщането им в Гърция, тъй като в тази държава процедурите и условията за търсещите убежище са неподходящи.
В този контекст Апелативният съд на Англия и Уелс и Върховният съд на Ирландия се обръщат към Съда на Европейския съюз с искане да установи дали — с оглед на претовареността на гръцката система за предоставяне на убежище и на последиците от това за отношението към търсещите убежище лица и за разглеждането на техните молби — органите на държава членка, които трябва да осъществят прехвърлянето на търсещите убежище лица в Гърция (държава, която е компетентна да разгледа молбата за убежище съгласно регламента), трябва преди това да проверят дали тази държава действително спазва основните права. Те искат да се установи също така дали, ако тази държава не спазва основните права, тези органи са длъжни да поемат отговорността самите те да разгледат молбата.
Делата предизвикаха небивал интерес и в производството пред Съда в Люксембург като страни встъпиха 13 държави-членки на ЕС плюс Швейцария, Върховния комисариат на ООН за бежанците, Amnesty International и AIRE Centre. Според представените от тях становища е безспорно, че през 2010 г. Гърция е била входния пункт за близо 90 % от незаконно влезлите в ЕС лица, поради което понасяната от тази държава тежест е несъразмерно голяма в сравнение с тежестта, понасяна от останалите държави членки, и гръцките власти нямат обективна възможност да се справят с положението.
Решението на Съда на Европейския съюз:
- Съдът напомня на първо място, че общата европейска система за убежище е създадена в контекст, в който е можело да се допусне, че всички участващи в нея държави спазват основните права и че в това отношение държавите членки могат да си имат взаимно доверие. Именно поради този принцип на взаимно доверие законодателят на Съюза приема Регламент „Дъблин ІІ“, чиято основна цел е да се ускори разглеждането на молбите за убежище в интерес, както на търсещите убежище лица, така и на участващите държави.
Като се основава на този принцип, Съдът разглежда дали националните органи, които трябва да осъществят прехвърлянето в държавата, определена от регламента за компетентна да разгледа молбата за убежище, трябва преди това да проверят дали се спазват основните права на лицата в тази държава.
- Съдът посочва, че най-малкото нарушение на нормите, уреждащи правото на убежище, не е достатъчно, за да отпадне възможността за прехвърляне на търсещото убежище лице в държавата членка, която по принцип е компетентна, тъй като това би обезсмислило задълженията на държавите в общата европейска система за убежище и би застрашило постигането на целта за бързо определяне на компетентната държава членка.
- Съдът обаче счита, че правото на Съюза не допуска необорима презумпция, че държавата членка, определена от регламента за компетентна, спазва основните права в ЕС.
- Държавите членки, включително националните юрисдикции, са длъжни да не прехвърлят търсещото убежище лице в определената за компетентна държава членка, когато не може да не им е известно, че системните недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещите убежище лица съставляват сериозни и потвърдени основания да се смята, че търсещото убежище лице би било изложено на реална опасност от нечовешко и унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съдът счита, че държавите членки разполагат с няколко адекватни инструменти за оценка на спазването на основните права и съответно на реалните опасности за търсещите убежище лица при евентуалното им прехвърляне в компетентната държава.
- Освен това Съдът допълва, че когато е налице невъзможност за прехвърляне на търсещото убежище лице в държавата, определена за компетентна съгласно регламента, държавата членка, която трябва да прехвърли лицето, следва — освен ако не реши да упражни правото си сама да разгледа молбата — да анализира следващите критерии по регламента, за да провери дали въз основа на някой от тях друга държава членка не е компетентна да разгледа молбата за убежище. В тази връзка тя трябва да следи да не утежни евентуалното нарушение на основните права на това лице чрез провеждането на прекомерно дълга процедура за определяне на компетентната държава членка. При необходимост тя трябва сама да разгледа молбата.
