vergil 
Въпреки това опелото му в храма „Св. Петка“ бе издържано в стила на мутренските погребения.
Да го изпратят в последния му земен път се бяха събрали над 100 „мъже в черно“, със стандартната за подобни случаи траурна „униформа“ от кожени якета, тъмни очила и червени карамфили. Сред тях бе и Марин Митев. Полицаи следяха от дистанция цялата церемония и от прозореца на червена „Лада“ заснимаха с видеокамера участниците в траурния ритуал. Кола на ТИМ също обикаляше карето и предупреждаваше фоторепортерите, че да се снима е „нездравословно“.
Разказвам всичко това не защото разстрелът на Жоро Рахита е бил някакво изключително събитие за Варна – показни екзекуции край морето имаше в изобилие. Заради тях градът дори си беше спечелил прозвището Малката Одеса. Струва ми се обаче, че това убийство донякъде стана повод за срещите ми с ТИМ в коридорите на Темида. По-скоро отразяването му в слово и образ на страниците на „Морски Труд“.
Както повелява вестникарската традиция, в първия месец на годината се правят обзори на изминалите 365 дни. На 3 януари 2002 г. регионалното ни издание публикува „рекапитулация“ на криминалните събития. Материалът бе озаглавен
„Босовете на варненската мафия изпратиха 2001 г. с положително салдо“.
В него, естествено, не можеше да се мине без ТИМ. И без убийството на Георги Георгиев. То бе отбелязано лаконично, но образно – със снимка от погребението на цели 5 колони.
Пет дни по-късно в редакцията пристигна младо момиче – с нотариална покана. Чрез нея управителят на ЕООД „ТИМ“ Христо Христов ме подканяше „в тридневен срок, считано от получаването на настоящото, да прИведа“ по банковата сметка на фирмата сумата от 39 000 лв. Аргументите на управителя Христов да иска тези пари изглеждаха така (заедно с правописа):
„Във вестник „Морски Труд – Варна“ от 03.01.2002 год. е публикувана статия на Иван Иванов „Босовете на Варненската мафия изпратиха 2001 г. с положително салдо“.
В тази статия многократно се споменава името на ТИМ. Твърди се, че ТИМ си имат „мръсен бизнес“. Твърди се, че ТИМ се занимават с проституция. Ясно се твърди, че ТИМ се занимават и с разпространене на наркотици.
Вие сте отговорен редактор на горепосочения брой на вестника.
Автора „Иван Иванов“ е псевдоним. Статията считаме за редакционна и ангажираща Вашата отговорност.
Всичко, изложено в статията, не отговаря на истината и представлява тежко увреждане на нашето добро търговско име.“
Оттук нататък продължаваше една аритметика, която би засрамила дори келнер в крайпътно заведение, обслужващ пиян като кирка клиент. Цитирам, пак с автентичната пунктуация:
„В резултат от Вашата статия ние сме претърпели и преки имуществени щети в размер на 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща сума получена от нас по наш договор за охрана, но след публикуването на Вашата статия нашите клиенти се отказаха от нашите услуги и ние върнахме горепосочената сдума обратно. Предвид на което ви каним да ни заплатите сума от 38 000 лв. (тридесет и осем хиляди лева), представляваща сбор от горепосочените суми.“ Следваше подканата да платя масрафа, заедно с точните данни на банковата сметка. И предупреждението:
„В противен случай незабавно ще предприемем предвидените в Закона мерки.“
Математиката не е силната ми страна, но, дето се вика, толкова не мога да пия. Естествено, че не подписах въпросната нотариална покана. След още 3 седмици, обаче се разбра, че „предвидените в закона мерки“ са били вкарани в действие и ми предстои среща с ТИМ в окръжния съд. Сагата по гражданско дело № 56/2002 г. бе започнала. Но за това вече стана дума в началото…
Исковата молба бе по-добре граматически издържана, а „келнерът“ от ЕООД-то бе прецизирал грешката от предното послание.
Сметката пак бе за 39 000 лв., но за пред съда вече на клиентите бяха платени авансово не 1000, а 38 000 от тях. Котировката на моралните щети нямаше промяна.
Извън стряскащия размер на сумата, за която би трябвало да работя кажи-речи три години, най-любопитната част от обвинението беше името на стреснатия от публикацията клиент. „Елпром“ АД – бившият завод за електроуреди, вече собственост на ТИМ, с изпълнителен директор Тихомир Митев.
И какво излезе – че единият от бащите на групировката вярва повече на вестникарските публикации,
отколкото на партньорите си и на общото им отроче. Дотолкова, че да развали договора за физическа и техническа охрана на стопанския двор на „Елпром“, сключен в дните между Коледа и Нова година, заради една страница в местно издание, публикувана във време, когато нормалните хора изобщо не си и помислят да четат вестници. Ала какво да се прави,
договорите, дори сключени между „роднини“, трябва да се спазват.
Особено ако в тях фигурира следната клауза:
„При положение, че за периода на действие на този договор лицензът (вписан в документа като ЛИЦЕНЗ № 1293 на РДВР Варна – б.а.) на ИЗПЪЛНИТЕЛЯ („ТИМ“ ЕООД) бъде отнет или в средствата за масова информация се публикува информация, дискредитраща ИЗПЪЛНИТЕЛЯ или неговото добро търговско име, ВЪЗЛОЖИТЕЛЯТ („Елпром“ АД) има право да се откаже едностранно от действието на договора, като в този случай ИЗПЪЛНИТЕЛЯТ се задължава да възстанови на ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ платената по чл. 5 сума изцяло, в тридневен срок от поканата.“
Избързвам във времето, но някак отвътре ми иде точно сега да ви кажа какво отговориха от РДВР Варна на нашето запитване във връзка с делото, което стартира на 18 февруари 2002 г.:
„В РДВР Варна не е издавано разрешително за извършване на частна охранителна дейност на ЕООД „ТИМ“ под №1293 (С входящ №1293/1995 г. е заведена квитанция за платена такса за издаване на разрешение №4/13.02.1995 г. за извършване на дейност по охрана на „ТИМ“ ООД).
…
От 03.01.2002 г. до настоящия момент (19 април 2002 г. – б.а.) в РДРВ – Варна не е постъпвала информация за прекратени договори за охрана и изпълнител „ТИМ“ ЕООД по инициатива на възложителите на охраната.
По представените в РДВР – Варна договори за охрана с изпълнител „ТИМ“ ЕООД няма клауза за прекратяване на договора за охрана, при положение че в средствата за масова информация се публикува информация, дискредитраща изпълнителя или неговото добро име.“
Удостоверението с тази информация бе подписано лично от директора на РДВР ген. Веселин Петров.
А най-интересното в нея бяха двата нови договора между „ТИМ“ и „Елпром“ за охрана с технически средства на два обекта на територията на завода. Те бяха сключени на 4 и 5 април 2002 г., по-малко от два месеца след старта на делото. В тях обаче клаузата за прекратяване на договора заради медийни публикации липсваше.
Може би най-шокиращо-любопитната случка в задочния ми диалог с ТИМ от началото на 2002 г. (и съвсем актуална от гледна точка на делниците в България 9 години по-късно) бе още преди процесът да започне. Повод се оказа четвъртият рожден ден на „Морски Труд“. Купоните за ЧРД на изданието бяха събитие за зимна Варна. В първия петък след датата на първия брой на изданието ни – 5 февруари, всяка година събирахме кажи-речи целия град, а фиестата се вихреше далеч след полунощ.
Та, докато подготвяхме поканите за ВИП-гостите, ми хрумна да включа в списъка и „партньорите“ ми по линия на Темида. А към стандартния текст: „Морски Труд“ кани еди кого си да отпразнуваме заедно… и т.н., да донадя и лична покана с моето име. Куриерите разнесоха три писма – до ищеца Христо Христов, до обидения му партньор Тихомир Митев и до същинското лице на ТИМ Марин Митев. Отговорът беше светкавичен – два дни по-късно в редакцията влезе пощальонката на квартала. Сред купчината писма имаше и едно с обратна разписка. И досега помня подателя и адреса му – Иван Иванов, бул. „Сливница“ 99, Варна.
Сещате се, че в писмото бе разпечатката на разговора ни с кримирепортера Юлия Кунева.
Както споменах в началото, тя бе дословна дешифровка – с някои пропуски и грешки в имената на хора, които не бяха част от публичния живот на Варна. Онемях, като я прочетох. А Юлия „яхна метлата“ – разкрещя се и веднага хукна да звъни на шефа на РДВР. „Знаеш ли на какво ще ви направя дирекцията, бе? Откъде накъде тези гадняри ще ми се бъркат в живота…“, горе-долу така звучеше най-меката част от пледоарията. След като „изпуснахме парата“, седнахме и написахме две жалби – до РДВР и до окръжния прокурор Лъчезар Добрилов.
Този път Темида и полиция действаха в синхрон.
Добрилов нареди с писмо на колегите си от районна прокуратура да образуват предварително производство срещу неизвестен извършител и да го информират за хода на разследването. Ген. Петров пък прати екип на ДОТИ да тества телефонните линии и да търси бръмбари в офиса и апартамента ми. Електронни паразити вкъщи не бяха открити. В офиса – също. С уточнението, че редакцията ни е като разграден двор, в който всеки може да влезе, да лепне някъде подслушвателно устройство, а после пак така безпрепятствено да си го прибере.
Отговорът на районната прокуратура дойде близо 6 години по-късно.
От него ставаше ясно, че наказателното производство е било спряно на 8 юли 2002 г., тъй като, „въпреки извършените оперативно-издирвателни мероприятия, авторът на деянието не е разкрит“, а делото се прекратява поради давност.
Апропо, впоследствие разбрах, че разпечатка на разговора ми с Юлия е била изпратена и на полк. Стамо Стамов, когото също бяхме споменали в разговора.
– Знаеш ли какъв е поводът да ти я пратят?, попитах го.
– Знам какви са им възможностите – че слушат цяла Варна. Докато адвокатствах, Марин движеше с една дама, дето беше приятелка със секретарката. Един ден ми донесе плик, на който пишеше само „Стамо Стамов“. Викам: „Подателят кой е?“ „Нали знаеш, Марин ми каза да ти го предам лично на тебе и на никой друг.“ В него беше тази разпечатка. След това се поинтересувах –
бяха дали 200 000 долара, за да направят подслушвателната схема.
Системата им е италианска – обясняваваха ми го хората, дето през 1994 г. са я настройвали, за да може да се слуша през прозореца. Мно-о-го са напред с материала.
И още нещо прелюбопитно. Оказа се, че полицията не на шега се е разтърчала да разследва нашия сигнал и дори бе открила „подателя“ на писмото. Един истински Иван Иванов, който живее на бул. „Сливница“ 99. „Човекът е набор 1919 г. и е бивш наш служител. Преценихме, че няма смисъл да го безпокоим, но ако държите…“ Когато ген. Веселин Петров ни каза това, хлъцнах. А после дълго се смях. И се възхитих на чувството за хумор на автора на разработката – не само че му беше хрумнало да завърти подобна интрига, а и за усилието да издири такъв полицейски двойник на „автора“ на материала, заради който кръстосвахме шпаги в съда.
Но да се върна към процеса. Той продължи повече от 2 години.
След като Варненският окръжен съд обяви, че съм невинна, същото постановиха Апелативният и два състава на Върховния касационен съд. Напук на всеобщото убеждение, че ТИМ е машина, която не познава поражения, охранителната фирма изгуби делото на всички инстанции. Въпреки че методично атакуваше съдебните решения. Докато най-накрая, през 2004 г., петчленката на ВКС не постанови: „Отхвърля исковете на „ТИМ“ ЕООД гр. Варна срещу Невяна Троянска и осъжда „ТИМ“ ЕООД да й заплати 1400 лв. разноски по делото“. „Без право на обжалване“.
Нали се сещате, също като Лесли Форейкър не получих и стотинка от ТИМ.
Разликата е, че не станах жертва на улично насилие – може би защото не тръгнах да си търся обезщетението. Не от страх – реших, че не си струва нервите и усилията. За сметка на това влязох на челна позиция в доклада на Българския хелзинкски комитет по проекта „Декриминализация на обидата и клеветата“. След проучване на тази организация за заведените дела срещу журналисти, редактори и издатели, което бе извършено през февруари и март 2003 г. и бе събрало данни за 131 съдебни производства за обида и клевета, родният хелзинкски комитет обяви: „Най-високият размер на иск в гражданско дело е 39 хиляди лева (делото на бизнесгрупа ТИМ-ЕООД срещу журналистката Невяна Троянска, отговорен редактор на в. „Морски труд“ – Варна).“
Странното е, че през цялото време,
докато се точеше процесът ми с ТИМ, част от познатите ми гледаха на мен като на обречена.
Не ме съжаляваха открито, но като станеше дума за делото, обикновно снишаваха глас. Още помня, когато от ТИМ поискаха да бъде наложен запор на апартамента ми, как колега журналист, чиято съпруга бе апелативен съдия, ми каза тържествено, макар и съвсем тихо: „Отхвърлиха искането.“ Беше страшно изненадан, когато го запитах: „Какво искане и кой го е отхвърлил?“ Чак когато ми обясни, се сетих, че в купчината документи имаше нещо за запор. Адвокатката ми Надежда Ковачева беше подготвила възражение, което бях внесла в съда, но изобщо нямах представа кой и кога ще се занимава с него. Още по-малко пък подозирах, че на някой друг ще му хрумне да се тревожи за моя апартамент, който, на всичкото отгоре, още не беше на семейството ми, а на Банка ДСК.
Може да звучи много перверзно, но от съдебната ми сага с ТИМ имам само хубави спомени.
Защото разбрах колко много приятели имам, след като колеги и познати вкупом се втурнаха да събират заедно с мен „доказателствен материал“ по делото. Защото вестник „Труд“ застана зад мен. Защото вещите лица, извършили експертизите, си свършиха работата без пропуски – само откритието на счетоводния експерт, че касовият бон от плащането на онези 38 000 лв. по договора е с дата 4 януари (т.е. ден след публикацията), бе достатъчно, за да се сринат претенциите на ТИМ. И защото срещнах най-перфектния адвокат, защитавал някога журналисти. Не правя реклама на Надя Ковачева, но тя не само видя всички кухини в обвиненията на ищеца, поиска точните справки и точните еспертизи от инстанциите, но и бе неотразима в съдебната зала. Въпреки че съм на „вие“ с наръчника на Темида, Надя успя да ме ограмоти, а изявите на тандема ни дори имаха артистичен привкус.
В крайна сметка така и не разбрах защо беше целият този цирк с делото. Може би трябваше да се тревожа за работата и за имуществто си, или да се страхувам да не пострадам по някакъв начин. Аз пък на майтап разправях, че
ако някой опита да ми направи нещо лошо, от ТИМ би трябвало да ме защитят,
за да не паднат подозренията върху тях. И се сещам за една от репликите, с които се окуражаваха анимационните герои в любимия от детството на синовете ми сериал за спасителния отряд на Чип и Дейл: „Най-страшен е самият страх.“
================
Как ТИМ ОСТАНА С ТРИ БУКВИ
Удивително е колко много нови неща можеш да научиш, ако се разтършуваш. Няма нужда да се изживяваш като разследващ репортер – в България с лаврите на разследваща журналистика най-често се кичат платените пощенски кутии. Достатъчно е само да си отваряш ушите, да слушаш и да чуваш…
Така разбрах как е имало вариант абревиатурата да бъде от 4 букви. Призна го бивш шеф по сигурността на грандхотел „Варна“. Пак след години, в частен разговор:
„Беше 1995 г. Един ден ми се обажда мой приятел и казва, че негов познат иска да се срещне с мен. „Кой, бе?“, „Като дойдем, ще ти кажа“. На другия ден преди обяд дойде моят приятел – с Марин Митев. Не го познавах, само бях чувал за него. Тогава ТИМ не бяха нещо особено.
– Добър ден.
– Добър ден. Аз съм еди кой си.
– Кажете какво има.
– Ами, нося ви един документ. Искам да се срещна с г-н Павлов и да направим нещо заедно. Така и така – във Варна, плановете ни са много големи.
Казвам: „Аз отношение по въпроса не мога да взема. Какво трябва да направя?“ „Информирайте г-н Павлов.“ „О.К., няма проблеми…“
Цялата работа беше за около 30 000 долара, с които Илия Павлов трябваше да се включи.
И каза: „Даже, при това положение, ако той се съгласи, ние сме Тихомир, Иво и Марин – ТИМ, това ще бъде абревиатурата. Нямаме нищо против и някой от вас фактически да бъде четвъртата буква.“
„Добре“, казах, „Нямам нищо против – аз ще го информирам.“
След няколко дни Илия идва. „И, викам, трябва да говоря нещо с теб.“ Отивам горе и обяснявам всичко – така и така…, макар че не е пълна информацията (тя нямаше и откъде да дойде). Илия казва: „С тия нищо няма да стане, ама все пак, напиши го и като отидем в София… Утре на аерогарата ще ми го дадеш.“
На другия ден го изпращам на аерогарата и викам: „С това нещо какво ще правим?“ „Добре де, добре, дай го, ще мисим какво ще го правим в София.“
Като се върна във Варна, пак го питам какво става. „Абе, … им майката, нищо не става от тях – забрави!“
Мина време, през 1996 г. те взеха да се налагат във Варна. Викам: „Какво става, а?“ „Абе, аз нещо не прецених нещата, ама не се притеснявай, ще се оправим…“
Не знам за какво им трябваха парите, предполагам – поне така го усетих, че търсеха някакъв гръб, на базата на който да тръгнат по-лесно в бизнеса…“
РУБИКОНЪТ „Химимпорт”
При някои хора „шамарите“ вършат повече работа за просперитета им, отколкото овациите. Вместо да ги обезсърчат, неуспехите мобилизират ината им да се докажат и „да си го върнат“ на тези, които са ги свряли в ъгъла или са се държали надменно с тях. Когато обаче става въпрос не за солови изпълнения, а за амбициите на цяла групировка, обучавана да носи на бой, положението става неудържимо. Справка – схватката между ТИМ и Илия Павлов за курорта „Св. Константин“.
От 1994 г., когато направи първата приватизационна сделка в туризма и купи 5-звездния грандхотел „Варна“, до 2002 г. Павлов вложи в морската столица и региона около 220 млн. лв.
Корпорацията взе и съседните хотели „Лебед“ и „Русалка“. Впоследствие в състава на комплекса, кръстен на името на Павлов – „Сейнт Елиас“, влязоха още 4 многозвездни бижута – „Долфин“, „Долфин Марина“, „Рубин 1“ и „Рубин 2“.
Сянка върху 8-те години на възход, през които Павлов усилено строеше и ремонтираше хотели около Варна, хвърли само един неуспех. Той се случи месеци преди фаталния 7 март 2003 г., когато куршум сложи край на живота на Илия Павлов.
„Ем Джи“ не успя да получи 72% от дяловете на туристическото дружество „Св. Св. Константин и Елена“, макар че за участие в сделката специално бе създадена фирма „Акваленд“, която дори купи авансово 10% от държавния пакет акции. На финала обаче мажоритарният дял от най-стария български курорт отиде в ръцете на 4 фирми, свързани с ТИМ. Посредник по сделката бе банката на групировката – ЦКБ.
Колко важно нещо е търпението… Не случайно Марин Митев обича да цитира древния китайски мъдрец Лао Дзъ: „Ако седиш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на твоите врагове ще минат покрай теб.“
И до днес имиджовата политика на ТИМ се състои в това – без много шум да си вършат работата, като оставят слуховете за тях да обикалят сред хората. Не обичат да говорят за прохождането си в бизнеса, както и за произхода на капиталите си. Твърдят, че първите им пари са били заработени през 1992 г., когато били наемани за събирането на лоши кредити на Стопанска банка. Това ставало съвсем легално на базата на договори, подписвани от регионалните директори на все още държавния по онова време трезор.
Всъщност, точно принудителното събиране на вземания, смятани за невъзвращаеми, е ракетата, която изстреля в орбита икономическия просперитет на ТИМ.
В държавата няма друга корпорация, която да е напазарувала толкова много фалирали фирми,
а след като са станали част от портфейла й почти без пари, да е излязла на печалба. В страна като България, където длъжникът често е по-силен от своя кредитор, умението да събираш борчове си е златна мина. А тимаджии са доказали, че като бирници нямат конкуренция.
„След като взеха ЦКБ – Централната кооперативна банка, имаше страшно много хора, които бяха взели кредити и се мъчеха да не ги върнат. Включително и такива, които можеха, но не искаха да ги връщат – ако мине номерът. И след като купиха банката, такава събираемост направиха за една година, че шефът на клона се уплаши. Вика: „Такова чудо не съм виждал, но ги събраха парите.“ Като му казаха, че за другата година има същия план за събираемост, той напусна. Откъде ще ги вземе? Всичките кредити да ги събере, на 0 да излязат, да останат без нито един заем, пак няма откъде да дойдат толкова пари“, върна се назад във времето бивш варненски прокурор.
По тази схема в края на 2000 г. бившите тюлени станаха собственици на едно от най-печелившите в миналото външнотърговски дружества.
Не знам дали при покупката на „Химимпорт“ някой от бащите на ТИМ си е казал: „Жребият е хвърлен!“, но със сделката за бившия соцмонополист в търговията с горива и химикали те наистина преминават своя Рубикон.
Напук на политиката на групировката около нея да не се вдига много шум, навремето всички етапи от приватизацията на „Химимпорт“ бяха широко отразявани от вестник „Капитал“. Публикациите там открехват завесата и за връзките на ТИМ с американския милиардер Марк Рич. Бърз преглед на материалите в икономическия седмичник от зората на новото хилядолетие сглобява картинката:
„Сделката за „Химимпорт“ беше осъществена с посредничеството на фирмата „Фертитрон инк“, собственост на Марк Рич,
която встъпи в дълговете на дружеството към Първа инвестиционна банка…
Офшорната фирма „Фертитрон инк“ с регистрация в Британските вирджински острови, е придобила 68% от акциите на дружеството, собственост преди това на работническо-мениджърското дружество „Химимпорт инвест“. Офшорната фирма е приела да изплати дълга на „Химимпорт“ към Първа инвестиционна банка в размер на 1,250 млн. евро, както и да покрие други задължения на дружеството. Срещу това тя е получила мажоритарния пакет акции от мениджмънта…
Контактът с Марк Рич е бил направен с посредничеството на Никола Дамянов –
бивш заместник-генерален директор на „Химимпорт“, който по времето на Тодор Живков беше смятан за най-приближения човек до тогавашния министър на търговията Христо Христов…
Малко след стъпването си във фирмата Дамянов установява, че „Химимпорт“ има доста по-големи задължения от декларираните – главно към негови контрагенти в чужбина. Така Марк Рич решава да прехвърли дружеството на ТИМ срещу ангажимент да му изплатят направената първоначална инвестиция…
През март 2001 г. Никола Дамянов става член на надзорния съвет на „Химимпорт“, а изпълнителен директор става Иво Каменов – един от създателите и собствениците на ТИМ…
Според източници, близки до „Химимпорт“, Марк Рич действително е участвал в сделката, но съвместно с тимаджии, с които има зърнен бизнес в Североизточна България.
Варненската групировка държи чрез свои фирми няколко от зърнобазите в района на Варна, Добрич, Балчик и Шумен.
А е известно, че който държи базите, контролира износа и цените. За търговец от калибъра на Марк Рич сътрудничеството с тимаджии е естествено, тъй като фирмата му „Гленкор“ е един от най-големите износители. Същата фирма се прочу покрай скандалните бартери „зърно срещу горива“ с „Нефтохим“ по времето на Жан Виденов. Според източници от „Химимпорт“ плановете на новите собственици на дружеството включват изцяло нова схема за кредитиране на зърнопроизводители и кооперации. Предвижда се „Химимпорт“ да доставя химически торове, препарати и горива за фермерите, които ще се разплащат със зърно. По този начин се получава затворена схема за печалба от зърнопроизводството и търговията с нефтопродукти и химикали. Вероятно това е била и причината тимаджии да потърсят собственост в „Химимпорт“. Със своя капацитет бившето външнотърговско дружество ще може да захранва с торове и горива много голяма част от кооперациите и земеделските производители. Пред „Капитал“ Иво Каменов обясни, че близо 50% от дейността на дружеството ще бъде преориентирана по тази схема.
Другият плюс от навлизането на групировката е, че с нейна помощ ще бъдат събрани по-лесно значителните вземания на дружеството.
Парадоксът е, че „Химимпорт“ има да си прибира от наши предприятия около 8 млн. долара, а не можеше доскоро да плати далеч по-малки суми на банките си кредиторки и беше заплашено с обявяване в несъстоятелност. „Единствените промени в „Химимпорт“ ще бъдат насочени към събиране на средствата и засилване на уважението“, каза Иво Каменов в телефонен разговор с репортер на вестника.“
Първоначално декларираните намерения за развитие на „Химимпорт“ обаче много бързо претърпяха промяна.
„Събирането на средствата“ и „засилването на уважението“ бяха сведени до две думи: „ТИМ купува“. След 9 декември 2000 г., когато „Капитал“ излезе със заглавието „ТИМ завзе „Химимпорт“, в медийното пространство заваляха публикации за нови сделки на варненската триада:
– „Капитал“, 13 октомври 2001 г. – ЦКБ става част от нова групировка;
– „Капитал“, 24 ноември 2001 г. – „Химимпорт“ превзе и надзорния съвет на ЦКБ;
– „Капитал“, 1 декември 2001 г. – „Химимпорт“ изкупува дълговете на винпрома в Сухиндол;
– „Капитал“, 1 декември 2001 г. – „Химимпорт“ купува държавния дял в ЦКБ;
– „Дневник“, 30 април 2002 г. – ТИМ купува „Армеец“ за 4,3 млн. лв.;
– Investor.bg, 31 май 2002 г. – ТИМ купува и Добруджанска банка;
– „Сега“, 10 януари 2003 г. – ТИМ купува половината от „Хемус ер“; 3,1 млн. лв. ще плати „Химимпорт“ за 49% от превозвача;
– Investor.bg, 11 август 2003 г. – Клиент на ЦКБ взе 34% от „Проучване и добив на нефт и газ“;
– „Инвестор-Сега“, 16 декември 2003 г. – ТИМ взима на концесия още находища на нефт и газ;
– imot.bg, 9 ноември 2004 г. – ТИМ купува имоти на фалиралата „Балкан“ в чужбина;
– Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, 17 Март 2006 г. – „Химимпорт“ купува речния флот;
– „Дневник“, 22 октомври 2006 г. – „Химимпорт“ купува „България ер“;
– „Стандарт“, 28 март 2007 г. – „Химимпорт“ купува пенсионния фонд на нефтената компания „ЛУКойл“ – „ЛУКойл Гарант“;
– „Стандарт“, 24 април 2007 г. – „Химимпорт“ купува сръбски танкери;
– „Капитал“, 27 ноември 2007 г. – ТИМ купува пловдивската стокова борса; Варненската група засилва позициите си в зърнения сектор;
– „Стандарт“, 13 декември 2007 г. – ТИМ купува две македонски банки; Четири трезора на комшиите стават собственост на ЦКБ;
– spekulanti.com, 16 март 2010 г. – ЦКБ купува 100% от македонската Статер банка.
Цитираните заглавия са само бегъл поглед към медийните публикации през последното десетилетие. Списъкът далеч не е изчерпателен, а краят му изобщо не се вижда. Както е трудно и да се открие особена прилика между онзи „Химимпорт“ от края на 20 век и днешния мастодонт. Дори „събирането на средствата“ и „засилването на уважението“ е останало на заден план. Вместо тях сайтът на дружеството декларира:
„Основната сфера на дейност на „Химимпорт“ АД е придобиването на дялови участия, преструктурирането и управлението на дъщерни дружества от портфейла, учредяването на нови дъщерни дружества, инвестирането в капитала и финансирането на дружества, в които „Химимпорт“ АД участва.“
Следва продължение: Апетитът идва с яденето
