Упражнения по корупциология*

Поредният ни роден мегапроект за борба с корупцията – Законът за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество влезе в сила като новогодишна честитка за 2018 година. Но пожеланията му, наместо успокоение, разбуниха духовете сред властимащите касти – законодателна, изпълнителна и съдебна, и провокираха сериозни експертни критики. Притесненията им са, че тази новозачената мегаструктура е по-скоро мощен мутант с аромат на политическа репресия.
Докато за редовия гражданин усещането е константа – жертвен агнец в корупционната зона. По няколко пъти годишно ставаме свидетели как млад и наивен репортер хуква да изпълнява задача да анкетира хора с въпрос: „Били ли сте жертва на корупция?“. И започват да валят изчерпателни отговори как, колко и на кого в съответна служба човечецът е „дарил“ нещо, за да получи правата си или да си прикрие нарушенията. Интервюираният се вмъква в образа на мъченик без да осъзнава, че се самоуличва в съучастие в престъпление. Според Наказателния кодекс (НК) за подкуп отговарят наказателно и двете лица – даващ и получаваш. За първия е предвидено наказание до 30 години затвор, а за даващият подкупа – до 10 години. Отговаря и посредникът – най-опасният, но с до три години затвор и глоба до 5 000 лева. Отговаря и лицето упражнило влияние и получило облагата. Провокацията към подкуп – едно твърде гнусно деяние, се наказва със затвор до 3 години. Доколкото ми е известно до момента няма съден за участие в корупция анкетиран минувач. И слава Богу, защото тези хора оцеляват с натрапеното в съзнанието им, че без да дадат рушвет нямат шанс. Те са участници в
порочния кръговрат: Слабост, Корупция, Зависимост…
Това са всъщност и обвиненията, които активно се прави опит да се вменяват на съдебната ни система.
Слабост – неадекватно възнаграждение за труда, незащитеност при упражняване на професията, недостатъчна квалификация, компромиси с вътрешното убеждение… и най-вече страх.
Зависимост – от управляващите политици, от бизнеса, от тайните служби, от роднини и пр., но не на последно място – от тайни организации на които си дал клетва.
Корупция – най-общо тя се свързва с взимането-даването на материални блага във връзка с изпълнение на служебни задължения. Но ако си си продал душата и вярата без явни материални доказателства!?
Симбиозата между тези три състояния е много по-сложна от връзката в емблематичния философски въпрос кое е първото – кокошката или яйцето. Слабостта предразполага към корупция; корупцията поражда зависимост; зависимостта – слабост и още взаимовръзки, както и да ги сложим, при които порочният кръг зацикля…
НЕНАСИТЕН ГРАБИТЕЛСКИ УСПЕХ
Върху генезиса на порочния кръг корупция-зависимост-слабост-корупция… разсъждава и признатият за най-велик физик на всички времена Алберт Айнщайн в статията си „Защо социализъм“, публикувана в еуфорията на възстановяването на света от Втората световна война през 1949 година в Ню Йорк. Седемдесет години по-късно звучи втрещяващо актуално прозрението на гения, че олигархията на частния капитал не може да бъде контролирана дори от демократично организирано политическо общество.
”Това е така, защото членовете на законодателните органи се избират от политически партии, които в болшинството си са финансирани от частния капитал или пък може да им се влияе по някъков друг начин и на практика те отделят избирателите от законодателната власт. Последица от това е, че народните представители не защитават в достатъчна степен непривилигированите слоеве от населението. Освен това при съществуващите условия частният капитал неизбежно контролира пряко или косвено основните източници на информация (преса, радио, образование) Поради това е особено трудно, а за отделния гражданин в повечето случаи – почти невъзможно да си направи обективни заключения и да се възползва по интелигентен начин от своите политически права…..Неограничената конкуренция води до гигантско пилеене на труд и до … парализа на социалното съзнание на индивидите… Тази парализа на отделния индивид смятам за най-голямото зло в капитализма. Цялата ни образователна система страда от него. На студента се втълпява някакъв силно преувеличен стремеж към конкуренция и той е готов да гледа на бъдещата си кариера като на средство за НЕНАСИТЕН ГРАБИТЕЛСКИ УСПЕХ.”
Но да се върнем към
експертните критики към Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (ЗПКОНПИ).
Липсата на консенсус между управляващи и опозиция при приемането му от парламента е първият синптом. На пръв поглед нещо съвсем нормално във властоборството. Но не бива да забравяме как през 2011 г. народните представители от цялата палитра в парламента единодушно настръхнаха срещу законопроекта на Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобитото имущество, изработен от екип на Министерство на правосъдието, когато негов министър бе Маргарита Попова. Въпреки похвалите към законопроекта от всевъзможни европейски институции, той бе фундаментално осакатен преди да бъде приет през 2012 г. Връщаме се към новия ЗПКОНПИ в сила от януари 2018 г., на който първоначално бе наложено вето от президента Румен Радев. Причината бяха аналитични твърдения, че той съдържа текстове които не само, че не водят до ефективна борба с корупцията, но напротив- създават по- добра корупционна среда и узаконяват налагането на безконтролна репресия. Опозицията не подкрепи закона в пленарна зала, но в крайна сметка той и прилагащите го органи в момента са факт.
Претенциите на ЗПКОНПИ
са, че с този закон се уреждат мерките за противодействие на корупцията (чл.1, ал1.). Но от чл.3 се разбира, че с този закон се защитават интересите на обществото само по отношение на субекти заемащи висша публична длъжност. Ни вопъл за стратегия за преодоляване насажданата дива конкуренция, насочена към „ненаситен грабителски успех”! Отдавна няма уроци по състрадание и любов, по милост и вяра. В действителност корупцията е начин на живот на няколко поколения. Тя произтича от политиките на несигурност в устройството на образованието и условията на живот на семейството. А управляващи, и опозиция неспирно спорят за понятието корупция. Става ясно, че
законодателят няма стратегия за противодействие на корупцонния начин на живот на отделния гражданин.
Макар държавата ни да е ратифицирала две конвенции. Възниква въпросът – определението за корупция в чл. 3 от закона държи ли сметка за това обстоятелство и за разликата между наказателно правното понятие и гражданско правното понятие за корупция.
Наказателна конвенция относно корупцията,
ратифицирана със закон от „38-то НС 12.04.2001 г. в сила за РБ от 01.07.2002 г., ДВ, бр 73/2002 г. “Корупцията е подкупът и всяко друго действие, в което са въвлечени/участват лица, изпълняващи публични или частни функции, и което нарушава задълженията, произтичащи от статута на тези лица, и е насочено към придобиване на каквато и да е неследваща се облага за тях самите или за други лица.”
Гражданска конвенция относно корупцията,
ратифицирана със закон от 38-то народно събрание на 10 май 2 000 г.в сила за България от 01.11.2003 г., ДВ, бр. 102/2003 Г” ”Корупцията е искането, предлагането, даването, приемането или приемането, пряко или косвено на подкуп или всяка друга неследваща се облага или обещаването на такава, което засяга надлежното изпълнение на някое задължение, или поведението, което се изисква от приемащия подкуп, неподлагащата се облага или обещаването на такава.”

Възниква поредният въпрос.
Защо липсват корупционни състави в регулациите на гражданските правоотношения?
Примерно в Германия, за нарушаване на трудовия договор от страна на сужителя (работник) няма уволнение. Единствената санкция е глоба в различен размер. Уволнение има за трудовоправна корупция, предвидена в специален трудово-правен състав. В трудово-правно дисциплинарно производство се извършва проверка и ако е осъществен състава на корупцията, работникът бива освободен. Не е необходим наказателен процес, влязла в сила присъда. Служителят в Германия получава за 40 години трудов стаж средно над 1,5 милиона евро, а след това пенсия в размер на 80% от достигнатото възнаграждение дорде е жив. Интересът на човека е да не го освободят на основание трудово – правна корупция, освен ако не му предложат материална облага, която да надхвърли гарантираните му трудови доходи и пенсия. Кой обаче предлага на средния ешалон 2-3 милиона за незаконни услуги в рамките на възможностите му?
У нас дори в закона за обществените поръчки не е предвидено пликовете с предложенията за участие да се връчват на Комисията в публично заседание, да се отварят и оповестяват незабавно. Решението за възлагане да се взема и обявява в същия публичен момент след съвещание на Комисията.
Правилата се правят от тези, които са направили преврата или революцията. Техните парламентарни групи в народното събрание са единни и подчинени. Вече знаем от историята на Прехода, че в управлението на държавата няма случайни хора.
На корупцията може да се противодейства в по-дългосрочен план чрез възпитание и обучение на няколко поколения, а не чрез смяна на президенти, министър председатели и пр. водещи властници.
Ако обичаш ближния си едва ли ще се стремиш към повече блага от него, към изпреварването му на всяка цена. Напротив ще помагаш на другия да се развие, защото има таланта и мисията за това. А, иначе ще друсаш скъпия си автомобил по дупките на пътищата и ще бъдеш мразен и отречен или забравен от Историята.
Корупцията действително може да се ограничи временно чрез система от правила във всеки закон, на основание който се получават обществени пари и облаги, както и чрез по-добри правила във всеки закон, например – за образованието; за здравеопазването и пр.
Подмяна на прокуратурата като централен антикорупционен орган?
Това е поредният възлов въпрос. Мнозина експерти нарекоха ЗПКОНПИ закон на подмяната. Недопустимо за една правова държава, каквато имаме претенции да сме, е да се дублира дейността на два органа. Недостатъчен аргумент за приемането на подобен закон е осланянето на оценката на председателя на Венецианската комисия, че в България, прокуратурата „е източник на корупция“. Нещо повече- според анализаторите, по този начин се гарантира запазването на корупционния модел.
Едва ли някакъв колективен орган, наречен комисия, в която само за председателя е задължително юридическото образование, може да „противодейства” при това ефективно на корупцията!? За администрацията на Комисията по места (директор и инспектори) се прилага Закона за администрацията. Нещата започват да добиват вид на силов инструмент – политическа бухалка, за който управлява.
Та председателят на Комисията взема 90% от заплатата на председателя на Народното събрание!
Този висш кръг от служители дори да бъде разкрит и санкциониран, ще бъде попълнен с подобни личности, защото Господ няма банка с лица, „заемащи висши публични длъжности”.
Най-тежката форма на корупция е нематериалната – клептокрацията-кариерното израстване, което води до изхвърляне на можещите и знаещите.
Водещи политици, при това юристи, не знаят, че понятието корупция не е тъждествено с подкуп, а още по-малко с другите корупционни престъпления, които ако бъдат изброени ще запълнят една страница.
Законодателят изобщо не си дава сметка как се доказва специалната цел предвидена в определението за корупция (чл. 3 от ЗКПОНПИ): „с цел пряко или косвено извличане на неследваща се материална или нематериална облага за себе си или за други лица.” Чрез използване на Специални разузнавателни средства (СРС) или чрез подхвърляне на плик, съдържащ материална облага в багажника на служебния автомобил. Не е ли противоконституционно, орган на изпълнителната власт да прилага не по реда на НПК СРС-та.
Изводът е, че Комисията макар орган на изпълнителната власт е над Съдебната власт.
Какво стана с независимостта на Съдебната власт и принципа на разделение на властите. От 25 члена на ВСС, 15 са избранници на политиците. А от 18 януари 2018 г. магистратите са под контрол на Комисия, местни директори и инспектори.
Тази мегакомисия не е ли политическа полиция? С предоставените й права да използва СРС и да развива агентурен апарат.
ЗПКОНПИ е механична компилация и урежда отношения, които са паралелни, а не свързани помежду си. 
Главният проблем, освен оперативно-издирвателната дейност, която противоконституционно е разрешена на този орган, е в противоречието между обекта на проверката и обекта на отнемане. Проверява се за несъответствие, а се отнема имущество. Според определението на понятието имущество (§1 т.4) от допълнителните разпоредби на закона, това е всяка собственост, материална или нематериална, движима или недвижима. Не е записано какво отнема съдът, което е от съществено значение. В  чл. 154 е посочено, че комисията предявява осъдителен иск за отнемане на незаконно придобитото имущество. Излиза, че ще се отнема конкретен обект – имот, сума в банка, лимузина, яхта и  т.н. . Концепцията за гражданска конфискация обаче предвижда да се отнеме не конкретно имущество. Конкретно имущество се отнема при конфискацията, която наказателният съд налага като наказание за престъпление. При гражданската конфискация се отнема  равностойността на несъответствието като икономическа величина, изразена като съотношение между доходите на лицето и придобитото от него и семейството му имущество. Не е възможно да се докаже, освен в редки случаи, че конкретно имущество е придобито с конкретни пари, чийто източник е престъпна дейност.

Проверките по самоинициатива
на директорите на териториалните дирекции са друг голям проблем, според експертите. В закона е записано, че с акт  на директора на териториална дирекция започва проверка (чл.108, ал.1), която включва всички същински действия, които съставляват  производството по този закон и които имат решаващо значение за неговото развитие. Прави впечатление, че проверката не изисква решение на комисията. Законосъобразно би било производството да започва с решение на комисията, вместо тя да се произнася едва след като е установено несъответствие. Уредбата  създава предпоставки за сериозен произвол и за липса на отговорност от страна на комисията, която на този съществен етап не приема решение.  Много важен детайл е, че директорите, които имат големи правомощия,  се назначават от председателя на комисията. Така те са поставени под неговия пряк контрол вместо под контрола на  колегиалния орган.
Лутане в „обоснованото предположение“.
Комисията образува производство за отнемане на незаконно придобито имущество, когато може да се направи обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито (чл.107, ал.1). Според закона обосновано предположение е налице, когато след проверка се установи значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице. Същевременно според друг текст от закона – чл.140, ал.2 –   Комисията в едномесечен срок от внасянето на доклада по ал. 1 приема решение за: прекратяване на производството по преписката, ако от събраните доказателства не се установява или не може да се направи обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито.
Очевадно е противоречието – от една страна комисията образува производство, защото установява, че има значително несъответствие, а от друга, тя  прекратява образуваното вече производство, защото не може да се направи обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито!? Законодателят не знае ли, че корупцията на висшия ешалон дори при клептокрацията е подплатена с материална облага, изчислена в 6-7 цифрени суми!?
Всяка от посочените конфликтни точки е тема за обстоен самостоятелен анализ и сериозен размисъл. Общото усещане на момента е за несигурност – меко казано. Сякаш този конгломерат от власт и възможности КПКОНПИ е подчинен на принципа кажи, че сестра му е К …(корумпирана), пък той да доказва, че няма сестра. Няма и следа от апелът на Бог Иисус: „Който смята, че е безгрешен нека пръв хвърли камък“!?
В очакване на решението на евромагистратите от Люксембург
Темата с действията на КОНПИ при приложението на ЗПКОНПИ е в процес на изчакване на тежката дума на евромагистратите от Съда на Европейския съюз в Люксембург. Това се случи през март тази година, когато Софийски градски съд им изпрати преюдициално запитване. Въпросите са дали българският закон, който допуска процедурата по конфискация на имущество да започне и да се проведе дори и ако няма влязла в сила присъда за престъпление, съответват на правото на ЕС (Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз). А именно:
1. Дали европейското законодателство, което казва, че държавите трябва да въведат „минимални правила за обезпечаването на имущество с оглед евентуална последваща конфискация“, трябва да се тълкува като даващо право на държавите членки да приемат правила за гражданска конфискация, неоснована на присъда?
2. Дали е в съзвучие с европейското законодателство тълкуването на българския закон, че е достатъчно единствено образуването на наказателно производство срещу едно лице, за да се инициира и проведе процедура по гражданска конфискация срещу него?
3. Допустимо ли е европейското законодателство в тази област да се тълкува разширително?
4. Следва ли правото на ЕС да се тълкува в смисъл, че само въз основа на несъответствие между стойността на имуществото и получените законни доходи на лицето може да се отнеме имуществено право като придобито пряко или косвено от престъпление, без да е налице влязла в сила присъда, установяваща, че лицето е извършило престъплението?
5. Следва ли правото на съюза да се тълкува като уреждащо конфискация на имущества на трети лица като допълнителна или алтернативна мярка на пряката конфискация или като допълнителна мярка на разширена конфискация?
6.Следва ли правото на ЕС да се разбира като гарантиращо и прилагане на презумпцията за невиновност и забраняващо конфискация, неоснована на присъда?
Автор: Петър Бучков
*Материалът е публикуван в броя ня списание Клуб Z от юни 2018 г.