Автор: Петър Бучков
Фотография: novjivot.info
Публикувана на: 17-11-2013 г.
Прословутите партийни митинги от уикенда откровено кънтяха като предупреждение към студентите: „Няма да успеете!!!”. ГЕРБ под тепетата на Пловдив малко по-деликатно им подсказа, че няма да успеят, ако не са с тях. Докато влаковият театър на БСП и ДПС категорично им заяви „Бунтът ви е обречен!!!”. И то с невероятни иновации. Формалният лидер на ДПС Лютви Местан се „развълнува” като хипар, наричайки докараните с влакове и автобуси бедни хорица с патриархален манталитет „велики” и „гласът на любовта”. Вождът на БСП Сергей Станишев, пък се вживя като Апостол Павел, който преди да открие Бог, като Савел, е преследвал и избивал християните. Стори го с извинение за гаврите на Възродителния процес от кликата, на която дължи битовия си и политически комфорт, извършени спрямо голяма част от семействата на митингуващите „туристи”, Накрая „хипарят” и „апостолът” се прегърнаха и разцелуваха, и Слава Богу, че митингуващите не отвърнаха с „Аллах…!!!”. Ще се въздържа от аналогия с Вазовото „О, Шипка”. По-скоро сравнение е възможно с пицарията със същото име, която готви вкусно и с останалия малко „зад кадър” ексфинансов министър Дянков, че фесът на интереса на управляващите ни в прехода партии се клати от размера и сочността на парчето от националната пица. Властващите са различни (уж), а сервитьорите – едни и същи – олигарсите.
Какъв е шансът за успех на бунта на студентите в подобно менгеме?!
Защо самотен и защо глухар?
Перверзните политически внушения за провал на студентите ме върнаха към спомен за перфектния бунтар, с когото имах честта да се запозная (по-скоро срещна) през миналата зима в резервата Али ботуш (б.а. над Мелник до границата ни с Гърция). Глухарят, наричан още див петел. Изчезващ и защитен вид – птица, която безстрашно се бунтува срещу всякакви набези на птици, зверове и хора в територията, където в тихо усамотение живее със своите кокошки и пилета. Прогонва натрапниците с невероятна убедителност и успех. С една уговорка – само мъжките индивиди, независимо от вида и размерите им. Станах жив свидетел на бунта му, когато група приятели (предупредени за нрава на глухаря) навлязохме в територията му. Дивият петел изведнъж изскочи със застрашителни крясъци и започна яростно и смело да налита на бой на мъжката част от компанията, докато не се оттеглихме. После се успокои и макар под зорък контрол позволи на дамите от групата да се разходят из владенията му!
Рецептата за успех на бунта му е в неговата глухота и усамотение. Проваля се единствено при среща с нагли бракониери, които използват безапелативната му смелост като лесна мишена да го прострелят и продадат за нелегалната колекция на някой маниакален богат поръчител.
Какво ли си помисля боецът, прогонил стотици птици, зверове, домашни животни и хора от територията, в мига когато го прострелват ухилени наглеци!? Въпреки предупреждението към питомците му мъжкари, те продължават гордо да отстояват своя бунт с неподражаемия си стил. Затова са и изчезващ вид… , като повечето истински неща в човешката ни история.
Гениалният Хорхе Букай е дефинирал най-точно тайната на успеха на бунта.
В есето си „Децата били сами” той разказва за бурен пожар в една къща, заварил на последния етаж заключени в стая шестгодишния Панчо и братчето му бебе. Майката (вдовица) била на работа, а наетата гледачка решила да си спретне среща с гаджето в работно време. Къщата изгоряла като факла, въпреки намесата на пожарникарите. Но децата оцелели благодарение на бунта срещу смъртта на Панчо. С една закачалка шестгодишното момче счупило прозореца и успяло да изкърти предпазната решетка. Сложил бебето в раница на гърба си и тръгнал по перваза на къщата. Бавно и мъчително до клоните на едно дърво, по което успял да избяга от пламъците и да слезе заедно с братчето си при пожарникарите.
Съседите не можели да повярват „Как е възможно?”. Най-точният отговор дал възрастният шеф на пожарникарите, потушили пожара:
„Малкият Панчо е бил сам… Не е имало кой да му каже, че няма да успее”.
Това е тайнството! Но в случая с нашите млади бунтари – ранобудните студенти, политическата клика – властимаща или неимаща, ведно с обръчите си от всевъзможни комитети, НПО-та, медии и прочие, се опитва всячески да им каже, че са обречени на неуспех. Кога брутално, кога с уговорката ако не ползват тяхната подкрепа или „консултантски потенциал”.
До момента студентите демонстрират невслушване към предупрежденията на всички политически партии. Но трябва да са нащрек, защото
пътят на черният към овладяване на белия минава през сиви с всевъзможни нюанси.
Какво се случи с първите студенти-бунтари от зората на демокрацията. Една част емигрираха отчаяно, друга изпадна в ежедневната битка с мизерията за насъщния,… а трети се превърнаха в преуспяващи бизнесмени и политици в компанията на олигарсите!
Предстои атаката на сивите към студентите.
Ако искате бунтът ви да успее не трябва да слушате всевъзможните „животоспасяващи” НПО-та и „нови” политически формации от стари муцуни. Дори любимите си преподаватели, съседите, роднините – особено баба и дядо.
Звучи невъзможно, нали? Младите хора не са глухи, нито самотни и у всеки тлеят мечти и планове за професионална реализация.
Свидетели сме, че (уви) обикновено стремежът към мечтата заглушава този на бунта, а за горчивата цена на компромиса започваме да си даваме сметка, когато сме в състояние да се бунтуваме единствено към спомените си.
Идеалният вариант е хем да чуеш и черни, и бели, хем да устоиш!
За подобно чудо май трябва да търсим нов Одисей!
Рецептата на Омир в „Одисея” отпреди хилядолетия е тежка. Задължително е наличието на лидер и приятели, които глухо да му се доверят.
Десет години Одисей се лута в бунта си да възстанови демокрацията в родната Итака. Богове (властимащите) всячески му пречат. Със смелите си воини устоява на всички брутални преки агресии. И идват сивите в лицето на обаятелните вопли на кръвожадните сирени-убийци. Одисей решава, че ако не чуе „омайните” им обещания и предупреждения няма да може да бъде обективен бунтар, но съзнава и, че няма да може да им устои. Решава, докато преминат през воплите на сирените, съратниците му да си запушат ушите, а него да завържат за мачтата. По време на атаката се молил да го пуснат при изкусителите, но съратниците му безскрупулно гребели до изхода от заплахата. Впоследствие всички загинали, но Одисей достигнал целта на бунта – благоденствие на хората от Итака.
Дано не съм прав, но в родната ни ситуация започва да ми намирисва на перифраза на Сталин в стила на 21-ви век с всевъзможни „защитници” на правата на човека: Има дразнител – има проблем, няма дразнител – няма проблем!
Бъдете одисеевци студенти-бунтари, защото глухарите ги обстрелват поръчково бракониери и си отлитват с ококорена почуда „Възможно ли е това!!!”
Какъв е шансът за успех на бунта на студентите в подобно менгеме?!
Защо самотен и защо глухар?
Перверзните политически внушения за провал на студентите ме върнаха към спомен за перфектния бунтар, с когото имах честта да се запозная (по-скоро срещна) през миналата зима в резервата Али ботуш (б.а. над Мелник до границата ни с Гърция). Глухарят, наричан още див петел. Изчезващ и защитен вид – птица, която безстрашно се бунтува срещу всякакви набези на птици, зверове и хора в територията, където в тихо усамотение живее със своите кокошки и пилета. Прогонва натрапниците с невероятна убедителност и успех. С една уговорка – само мъжките индивиди, независимо от вида и размерите им. Станах жив свидетел на бунта му, когато група приятели (предупредени за нрава на глухаря) навлязохме в територията му. Дивият петел изведнъж изскочи със застрашителни крясъци и започна яростно и смело да налита на бой на мъжката част от компанията, докато не се оттеглихме. После се успокои и макар под зорък контрол позволи на дамите от групата да се разходят из владенията му!
Рецептата за успех на бунта му е в неговата глухота и усамотение. Проваля се единствено при среща с нагли бракониери, които използват безапелативната му смелост като лесна мишена да го прострелят и продадат за нелегалната колекция на някой маниакален богат поръчител.
Какво ли си помисля боецът, прогонил стотици птици, зверове, домашни животни и хора от територията, в мига когато го прострелват ухилени наглеци!? Въпреки предупреждението към питомците му мъжкари, те продължават гордо да отстояват своя бунт с неподражаемия си стил. Затова са и изчезващ вид… , като повечето истински неща в човешката ни история.
Гениалният Хорхе Букай е дефинирал най-точно тайната на успеха на бунта.
В есето си „Децата били сами” той разказва за бурен пожар в една къща, заварил на последния етаж заключени в стая шестгодишния Панчо и братчето му бебе. Майката (вдовица) била на работа, а наетата гледачка решила да си спретне среща с гаджето в работно време. Къщата изгоряла като факла, въпреки намесата на пожарникарите. Но децата оцелели благодарение на бунта срещу смъртта на Панчо. С една закачалка шестгодишното момче счупило прозореца и успяло да изкърти предпазната решетка. Сложил бебето в раница на гърба си и тръгнал по перваза на къщата. Бавно и мъчително до клоните на едно дърво, по което успял да избяга от пламъците и да слезе заедно с братчето си при пожарникарите.
Съседите не можели да повярват „Как е възможно?”. Най-точният отговор дал възрастният шеф на пожарникарите, потушили пожара:
„Малкият Панчо е бил сам… Не е имало кой да му каже, че няма да успее”.
Това е тайнството! Но в случая с нашите млади бунтари – ранобудните студенти, политическата клика – властимаща или неимаща, ведно с обръчите си от всевъзможни комитети, НПО-та, медии и прочие, се опитва всячески да им каже, че са обречени на неуспех. Кога брутално, кога с уговорката ако не ползват тяхната подкрепа или „консултантски потенциал”.
До момента студентите демонстрират невслушване към предупрежденията на всички политически партии. Но трябва да са нащрек, защото
пътят на черният към овладяване на белия минава през сиви с всевъзможни нюанси.
Какво се случи с първите студенти-бунтари от зората на демокрацията. Една част емигрираха отчаяно, друга изпадна в ежедневната битка с мизерията за насъщния,… а трети се превърнаха в преуспяващи бизнесмени и политици в компанията на олигарсите!
Предстои атаката на сивите към студентите.
Ако искате бунтът ви да успее не трябва да слушате всевъзможните „животоспасяващи” НПО-та и „нови” политически формации от стари муцуни. Дори любимите си преподаватели, съседите, роднините – особено баба и дядо.
Звучи невъзможно, нали? Младите хора не са глухи, нито самотни и у всеки тлеят мечти и планове за професионална реализация.
Свидетели сме, че (уви) обикновено стремежът към мечтата заглушава този на бунта, а за горчивата цена на компромиса започваме да си даваме сметка, когато сме в състояние да се бунтуваме единствено към спомените си.
Идеалният вариант е хем да чуеш и черни, и бели, хем да устоиш!
За подобно чудо май трябва да търсим нов Одисей!
Рецептата на Омир в „Одисея” отпреди хилядолетия е тежка. Задължително е наличието на лидер и приятели, които глухо да му се доверят.
Десет години Одисей се лута в бунта си да възстанови демокрацията в родната Итака. Богове (властимащите) всячески му пречат. Със смелите си воини устоява на всички брутални преки агресии. И идват сивите в лицето на обаятелните вопли на кръвожадните сирени-убийци. Одисей решава, че ако не чуе „омайните” им обещания и предупреждения няма да може да бъде обективен бунтар, но съзнава и, че няма да може да им устои. Решава, докато преминат през воплите на сирените, съратниците му да си запушат ушите, а него да завържат за мачтата. По време на атаката се молил да го пуснат при изкусителите, но съратниците му безскрупулно гребели до изхода от заплахата. Впоследствие всички загинали, но Одисей достигнал целта на бунта – благоденствие на хората от Итака.
Дано не съм прав, но в родната ни ситуация започва да ми намирисва на перифраза на Сталин в стила на 21-ви век с всевъзможни „защитници” на правата на човека: Има дразнител – има проблем, няма дразнител – няма проблем!
Бъдете одисеевци студенти-бунтари, защото глухарите ги обстрелват поръчково бракониери и си отлитват с ококорена почуда „Възможно ли е това!!!”