vergil Автор: HOPE
Фотография: НОРЕ
Публикувана на: 06-01-2013 г.
Почти няма град в България, в който да не бе чествана на 6-ти януари 2013 г. 165-та годишнина от раждането на големия българин Христо Ботйов. Отделна тема е защо всички днес го знаем и изучаваме като Ботев при условие, че самият той се е подписвал Ботйов.
Доста хора се питат защо легендарният ни революционер и поет не е кръстен Йордан или Данчо, като му честваме рождения ден на Йорданов ден (6 януари). Простичко – днес е Рождество Христово, според изконния Православен календар, който родният ни Свети синод „клекна” да промени през 1968 г. в унисон с папските щения на Ватикана.
И така големият български син си е дошъл с името през 1847 г. в нощтта на 24-ти срещу 25- ти декември.
Предлагаме ви част от първата част на биографията на Христо Ботйов, написана от Иван Г. Клинчаров и издадена през 1910 г. от Книжарницата на Иван Г. Игнатов.
„В зарите на младостта
На връх Коледа 1847 година, същият ден, когато според легендата се родил Синът человечески, и същата година, когато бедните из Европа оглушаваха целия свят с бунтът си против тирани и експлоататори, в Калофер – една проста селянка, здрава и пъргава българка, отгледана в робство и създадена за светица,
роди чедото на България, нейният гений, нейното провидение.
Широки са били устата на Калофер преди и след тоя паметен ден. Жени хлевоусти и съседки, с очи и на тила, под плет и над път, гадаели, правили прокоба за бъдещето чедо на даскала: Хаирсъзин ще бъде, като баща си, думали едни.
– Не бързай, Митро! Не се знае какво ще е – прекъсвала втора: то зависи дали ще е мъжко или женско.
– Мъжко или женско, отсичала трета, гледай бащата и майката – па пиши чедото.
Отзив на тези махленски прокоби ставали селските кръчми.
Калофер не се славеше с много умни глави, но с повече широки и клюкарски уста, само Панагюрище можеше да го надмине.
Общественият форум, както се сещате, бяха кръчмите, схлупени като гробници и тъмни като хаос.
Тук се отнасяха приказките от улицата, създадени от женското любопитство и откърмени в подозренията на една фантазия, жадна за новини и за насмешки.
Тук, в тия селски говорилни, се гадаеше за близки и далечни, за роднини и чужди, за село и окръг, за държавата, пък ако щете – и за цялата вселена.
Защото – в това време на ниска култура и голямо невежество, хората, грамотни или неграмотни, бяха енциклопедисти. Те знаеха националната история по „Александрията” и по Венелина; те учеха всеобщата география и миналото на старите народи; те бяха запознати и с ингилизина, и с френеца, и с немеца и с всички културни народи.
Те познаваха другите повече от себе си, повече от своя народ.
Чрез наусницата и светчето – между българите от оная епоха беше проникнала и философията: те всички бяха философи, аритметици, географи, политици и … бъбрици.
Ние си спомняме някогашна грамотна България, оная, която беше вкусила нещо от забранените плодове на науката, от гръцката калиграфия и от Рибния буквар.
Тая България, заета със своята индустрия и със своя ум, беше нещо голямо, знаменито:
нейният глас се чуеше между останалата рая; тя разрешаваше пред кюпенците на някоя бакалница, или пред тезгяха на някоя кръчма, мировите космически въпроси, въпросите на битието и въпросите на международната политика, които смесваше с името на Бонапара.
Тази България гадаеше върху съдбата на „турчина”, тя гадаеше върху върху съдбата на своите душмани и приятели.
През Коледа 1847 година, когато се роди героят на нашата книга, тази България гадаеше и неговата съдба, съдбата на неговите родители, а може би и съдбата на цяла България.
– Чу ли, какво разправяше оная – подзела една мъжка уста, притежателят на която се ползвал със славата на селски настрадин – ходжа: даскалицата днес-утре – таквози; бабината им! Каквото и да бъде, мъжко или женско, няма да излезе по-ербап от баща си.
Селската глъчва против „даскалът” и „даскалицата”, и за тяхната бъдеща рожба, продължавала все в тоя дух до 24-ти.
Следният ден, 25-ти декември, рано по петлюви зори, пред отсрещния плет на даскалската колиба, две съседки с несчесани коси, шушукали за новото чудо – и скоро отнесли новината до всичко село.
Цяло Калофер се стекло на поклонение пред Витлеемската пещера, едни да честитят на даскала мъжката рожба, други да удовлетворят своето празно любопитство…”
(б.ред. Цялата биография на Христо Ботйов, написана преди век от Иван Клинчаров е на 813 страници.)
Доста хора се питат защо легендарният ни революционер и поет не е кръстен Йордан или Данчо, като му честваме рождения ден на Йорданов ден (6 януари). Простичко – днес е Рождество Христово, според изконния Православен календар, който родният ни Свети синод „клекна” да промени през 1968 г. в унисон с папските щения на Ватикана.
И така големият български син си е дошъл с името през 1847 г. в нощтта на 24-ти срещу 25- ти декември.
Предлагаме ви част от първата част на биографията на Христо Ботйов, написана от Иван Г. Клинчаров и издадена през 1910 г. от Книжарницата на Иван Г. Игнатов.
„В зарите на младостта
На връх Коледа 1847 година, същият ден, когато според легендата се родил Синът человечески, и същата година, когато бедните из Европа оглушаваха целия свят с бунтът си против тирани и експлоататори, в Калофер – една проста селянка, здрава и пъргава българка, отгледана в робство и създадена за светица,
роди чедото на България, нейният гений, нейното провидение.
Широки са били устата на Калофер преди и след тоя паметен ден. Жени хлевоусти и съседки, с очи и на тила, под плет и над път, гадаели, правили прокоба за бъдещето чедо на даскала: Хаирсъзин ще бъде, като баща си, думали едни.
– Не бързай, Митро! Не се знае какво ще е – прекъсвала втора: то зависи дали ще е мъжко или женско.
– Мъжко или женско, отсичала трета, гледай бащата и майката – па пиши чедото.
Отзив на тези махленски прокоби ставали селските кръчми.
Калофер не се славеше с много умни глави, но с повече широки и клюкарски уста, само Панагюрище можеше да го надмине.
Общественият форум, както се сещате, бяха кръчмите, схлупени като гробници и тъмни като хаос.
Тук се отнасяха приказките от улицата, създадени от женското любопитство и откърмени в подозренията на една фантазия, жадна за новини и за насмешки.
Тук, в тия селски говорилни, се гадаеше за близки и далечни, за роднини и чужди, за село и окръг, за държавата, пък ако щете – и за цялата вселена.
Защото – в това време на ниска култура и голямо невежество, хората, грамотни или неграмотни, бяха енциклопедисти. Те знаеха националната история по „Александрията” и по Венелина; те учеха всеобщата география и миналото на старите народи; те бяха запознати и с ингилизина, и с френеца, и с немеца и с всички културни народи.
Те познаваха другите повече от себе си, повече от своя народ.
Чрез наусницата и светчето – между българите от оная епоха беше проникнала и философията: те всички бяха философи, аритметици, географи, политици и … бъбрици.
Ние си спомняме някогашна грамотна България, оная, която беше вкусила нещо от забранените плодове на науката, от гръцката калиграфия и от Рибния буквар.
Тая България, заета със своята индустрия и със своя ум, беше нещо голямо, знаменито:
нейният глас се чуеше между останалата рая; тя разрешаваше пред кюпенците на някоя бакалница, или пред тезгяха на някоя кръчма, мировите космически въпроси, въпросите на битието и въпросите на международната политика, които смесваше с името на Бонапара.
Тази България гадаеше върху съдбата на „турчина”, тя гадаеше върху върху съдбата на своите душмани и приятели.
През Коледа 1847 година, когато се роди героят на нашата книга, тази България гадаеше и неговата съдба, съдбата на неговите родители, а може би и съдбата на цяла България.
– Чу ли, какво разправяше оная – подзела една мъжка уста, притежателят на която се ползвал със славата на селски настрадин – ходжа: даскалицата днес-утре – таквози; бабината им! Каквото и да бъде, мъжко или женско, няма да излезе по-ербап от баща си.
Селската глъчва против „даскалът” и „даскалицата”, и за тяхната бъдеща рожба, продължавала все в тоя дух до 24-ти.
Следният ден, 25-ти декември, рано по петлюви зори, пред отсрещния плет на даскалската колиба, две съседки с несчесани коси, шушукали за новото чудо – и скоро отнесли новината до всичко село.
Цяло Калофер се стекло на поклонение пред Витлеемската пещера, едни да честитят на даскала мъжката рожба, други да удовлетворят своето празно любопитство…”
(б.ред. Цялата биография на Христо Ботйов, написана преди век от Иван Клинчаров е на 813 страници.)
