Човек и добре да живее, е хубаво да завърши едно право…

Това е житейската философия на Илия Пачолов – магистратът от Варна, който през октомври тази година се пенсионира след 38 години правораздаване като съдия в йерархията от стажант-съдия до  заместник – председател на Варненския апелативен съд. Преподава я на децата си и на приятели, а в основата й стои взаимовръзката между изкуството и правото.
И това никак не е случайно – сред артистичната общественост в черноморската ни столица Пачолов е по-известен като поетът, който успя да просълзи с творчеството си живата легенда на словото Валери Петров през 2003 г.  Това е и причината да не се поддаде на изкушението за кариерно щестлавие на юриста  – да завърши пътя си на магистрат като съдия във Върховния касационен съд. Категорично отказва предложенията, за да бъде в любимия си град, с невероятните си приятели и артистичната атмосфера в която се реят.

Творческите начинания (извън магистратската работа) срещат Пачолов с невероятни артисти. Вижда както духовните им и творчески възторзи, така и материалните им проблеми. 

Оказва се, че във Варна Темида и Мелпомена имат много общи поклоници с малката разлика, че изкарват насъщния си основно с труд за богинята на правосъдието.

„Изкуството е прекрасно възнесение на духовния мир на човека, но не може с него да храниш семейство“, е констатацията на Илия Пачолов. Той приема съдийската професия като най-точното място за реализация на личните си качества: „Стана съвсем случайно, но няма нищо случайно в този живот!“

Как поетът става съдия?

Индиции за връзка на Илия Пачолов с изкуството на словото идват още от родното му място – добруджанското с. Красен, където някога е учителствал Йордан Йовков. 
Рождената си дата 23 август 1952 г. определя като зодия „Змиеносец“ и макар да не вярва в зодии, смята, че носи от характера и на Девата, и на Лъва. Семейството му няма традиции в правото и средното образование на Илия е насочено към престижния за времето Техникум по архитектура и строителство в гр. Добрич (бел. авт. – тогава гр. Толбухин). Въпреки техническата насоченост на образованието си Пачолов непрекъснато пише – предимно поезия. Без никакви амбиции. До 1970 г., когато печели първо място на литературен конкурс, посветен на 90-годишнината от рождението на Йордан Йовков. И пред абитуриента възниква въпросът: А сега накъде?

На кантар е изборът между журналист и разузнавач.

„Първоначално мислех да ставам журналист, но стигнах до извода, че журналистът е добър, когато е завършил нещо друго“, спомня си за младежкия си анализ от онези дни Илия Пачолов. Същевремено той и негов приятел са завладени от приключенията на разузнавача Емил Боев – лирическия герой на Богомил Райнов, и мечтаят да станат като него. Така измежду специалностите, по които е приет в Софийския университет (право въобще не кандидатствал), Пачолов избира турска филология като най-благоприятна отправна точка за бъдещ разузнавач.

Но още след първата година се отказва и се прехвърля право:
„Дадох си сметка, че не съм човек на действието, а аналитичен тип. Разузнавачът трябва да има много бързи реакции, и то физически – първо действаш – после мислиш, а пък аз първо мисля – после действам. И тогава реших, че ще бъда или следовател, или прокурор – това беше идеята ми да се прехвърля. Беше си останала старата мечта – най-близкото, щом няма да стана разузнавач.“
Но и това намерение на Пачолов не се сбъдва.
След дипломирането не го допускат да стане следовател или прокурор с вездесъщия за онези години мотив: доноси срещу дядо му, че бил кулак. История, която Пачолов сравнява с романа „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров:

„По една случайност станах съдия. Мисля, че си намерих мястото. Тъй е трябвало да стане.“ 

И така 38 години той е типичен пример за съдия от кариерата. От 16 септември 1980 г. до днес е бил младши съдия, съдия-изпълнител в Балчик, съдия в районен, окръжен и апелативен съд Варна, на който два мандата като  заместник-председател. От месец вече е на „свободния“ пенсионерски пазар. Кръговратът на живота продължава с пълна сила – пред Илия Пачолов отново се изправя въпросът от абитуринтския му бал през 1971 г. в Добрич – „А сега накъде!?“ Предстои да научим отговорът му след като премине неизбежното бюрократично търчане около пенсионерските бумаги. Поетът се ражда поет, а юристът е обречен с начина на мислене на юрист – особено пък съдията. Разгадаването на качествата на сплавта артист-юрист продължава да е предизвикателство. Към момента сигурното за Пачолов е председателството на варненската секция на Съюза на юристите в България –СЮБ, и мономенталния отпечатък, който е оставил пред храма на Темида в морския град. В първите дни на новото хилядолетие пред Съдебната палата във Варна бе засадено борче по инициатива на магистратите и служителите в институцията. А до него на гранитна плоча е изписан стих на Илия Пачолов:

„Впил корени
в доброто и справедливостта,
през новото хилядолетие
снагата възвисявай
към правото и светлината!“

Премиерата пред публика

на творчеството на Илия Пачолов се случва спонтанно през 1997 г. Тридесет години той си пише „за кеф на душата“, както сам споделя. До появата на „провокаторите“ – група приятели, завладени от поезията му. На принципа „самиздат“ авторът отпечатва стиховете си (от въпросната 1997 г.) и се появявя стихосбирката „Ако имаше край…“ – по ирония на съдбата точно в деня на 45-годишния му юбилей – 23 август.

Приятелите му раждат идеята тя да бъде представена като театрален спектакъл. Но по нестандартен начин – не чрез стихове от издадената книга, а чрез непубликуваните му творби от юношеството до момента.
И го правят в края на октомври 2007 г. Режисьор е Коста Бандутов, а изпълнители – артистите Поля Бандутова и Свилен Стоянов.

Умували как да подредят писанията на Пачолов, накрая изсипали листовете на пода и както ги събрали – така. От там и името на спектакъла „Кръговрат“ – кръстник е художникът Сашо Анастасов. „Тъй се получават красивите неща“, спомня си поетът.

Събитието отприщва издаването „на хартия“ на три стихосбирки на Пачолов. В начинанието се включват редакторът Росица Бърдарска и Сашо Анастасов като оформител. „Да се върнем отново“(2003 г.), „Кръговрат“ (2008 г.) и  „Сребърна луна“(2012 г.) – замислена и осъществена като коледна честитка – в малък формат с 24 творби в стил хайку, илюстрирани с 12 рисунки от художника Сашо Анастасов. Върху всичките са поставяни спектакли на фона на авторската музика на адвокат Юри Стойков. 

Най-високата оценка, която авторът смята, че е получил, са сълзите в очите на големия Валери Петров при представянето на „Да се върнем отново“ през 2003 г.

Тънката варненска връзка Мелпомена – Темида
е силният акцент в сформиралата се творческа група около лириката на съдията от кариерата Илия Пачолов:

Коста Бандутов – режисьорът съдия

Завършва театрална режисура във ВИТИЗ. В началото на демократичния преход достига до директор на Варненския театър, но по демократичному е отстранен… „по целесъобразност“. Тогава се сеща за дипломата от първото си висше образование… по право в Софийския университет. И в името на насъщния става съдия –  председател на Районния съд в Провадия до пенсионирането му преди шест години. Как съдията-режисьор посреща предизвикателството. Равносметката му днес:

„Пенсионер от 2011 год. „Изхвърлен“ от системата, оставен на произвола на съдбата, „гладен, самотен, нещастен“, трябваше да взема нещата в свои ръце. И така – потеглих отново към театъра. Аз го търсех и той ме търсеше. Естествено беше да се намерим. И така от 2011 год. до сега –  в театрите в Добрич, Благоевград, Варна, Разград – вече около 20 постановки. Дай Боже, да продължи! И поканите, и моженето! „Пенсионер“ звучи като присъда – излишен, пречещ, обречен! Цинизъм е в България идеята, че пенсионерът трябва да се радва на „заслужен“ отдих, да се „радва“ на живота и т.н., и т.н. Самата мисъл, че си пенсионер, вече те изхвърля като можещ, като полезен. И затова трябва да се доказваш непрекъснато, особено ако това ти доставя удоволствие. Когато мозъкът работи, си сигурен, че „немецът“ няма да те посети скоро. Удоволствие е да усещаш как „натрупаното“ като житейски опит, като познание, можеш да го претвориш на сцената. И най-важното, усещаш, че другите – актьори и зрители, те разбират и възприемат по същия, твоя начин.

Може би много хора си мислят, че раздвоението между „право“ и „театър“ води до слаби резултати и в двете посоки?! Пълни глупости! Важното е човек да изпитва удоволствие от това, което прави. Тогава и резултатите са налице! Така че – на кой му пука!“.

Поля Бандутова – актрисата съдия

Не отстъпва на съпруга си Коста Бандутов нито по висши образования, нито по метаморфози на реализация. След стотици представления като професионалист на сцената на Варненския театър става съдия по вписванията.  И до днес, а виновникът за прехода – съпругът режисьор-съдия Коста Бандутов не съжалява, че я е подтикнал към него:

„Полинка!? Полинка е друго! Тя изпитва удоволствие от това, което прави и не се обръща назад. И това ме радва, защото иначе щях да изпитвам угризение на съвестта, защото аз бях този, който й помогна да вземе решение, преди доста години, да се „отдаде“ на правото и да каже „сбогом“ на театъра! Много кавички станаха! Но и в живота, за съжаление, кавичките са повече от истинските, нашите неща, които ни се случват. Така че – направо, не напред и нагоре, а направо! Каквото и да значи!“.

Юри Стойков – композиторът адвокат
И в правните, и в музикалните среди го наричат „колега“. Смята, че едната му заложба не пречи на другата. Напротив – успешната адвокатска практика му дава свободата необременено да твори музика. Експериментира непрестанно  в различни стилове. И не на последно място Юри Стойков е личност със силна социална ангажираност към реалността – вече втори мандат от 2011 г. е кметски наместник на с. Круша в Община Аврен.

Вижте резюме на артистичните му достижения за последните няколко години:

През 2011 г .: на CD и  DVD в ограничено издание за ценители се появява ВИП инструментален негов проект в който свирят още: Иван Лечев – ФСБ, Нелко Коларов, Иван Попов – Д-р Дулитъл, Константин Щерев – китари, Божо Тренков – Субдибула, Гочо Праков, Стоян Тодоров – Саксофон, Витали Леви и други.

През 2012 г.: Музика към късометражните филми:„Легенди за Побитите камъни”  и „Пътят към Монт Блан”. Озвучава постановката „Изгубената история“ на Театрално студио ШАНС с режисьор Христо Христов.

През 2013 г.: CD – Сингъл “50”. Продуцира и издава на CD „От извора на българския фолклор – І част” с участието на Фолклорните групи на селата Китка, Круша и Здравец от Община Аврен. Озвучава постановката “Суматоха” на Йордан Радичков, поставена от Театрално студио ШАНС с режисьор Христо Христов. Преаранжира музикалната детска приказка Пепеляшка, изд.2000 г. от Цветелина Николаева и я поставят с режисьора Еда Кунова с децата на с.Бенковски  – Община Аврен.

През 2014 г.: CD „Dolphin Secrets – Moog Edition” – релакс музика със звуци от делфините във Варнеския делфинариум: Йоанна, Доли и Бимбо. Създава музика към късометражния филм “Да опитаме отново”. Участва като музикант и съавтор в компакт диска “Street view” – Acho Pench на Ангел Пенчев. И заслужено е удостоен с награда „Варна“ за ярки постижения в областта на музиката.

През 2016 г.: Ново издание на „Dolphin Secrets – Basic Edition” /без звуците на делфините/. С песента „Циркова площадка“ участва в сбрния международен компакт диск “Вълшебници” с продуцент Доно Цветков. Озвучава постановката на режисьора Павлик Пръвчев “В защита на пещерния човек”, представена пред българските ни сънародници в Торонто, Канада. Заедно с Ангел Пенчев дават старт на  интернет Радио Мюзик БГ – САМО с българска музика.

Всичките албуми могат да бъдат чути в Spotify, както и в Amazon, Apple Music, MediaNet, Deezer, Google Play, Microsoft Groove, iTunes, Pandora, Tidal, и други музикални магазини.

Свилен Стоянов – актьорът

Фронтменът в трупата на Варненския театър не успява да остане дистанциран от правната проблематика. Синът му Николай Стоянов, който е закърмен по спектакли, сцени и репетиции, и демонстрира завидни артистични и музикални способности, избира правото за реализация в живота си.   След дипломирането си в Юридическия факултет на СУ“Св.Климент Охридски“ стартира в правното поприще като помощник-съдия, младши съдия, а от края на 2012 г. е съдия в Районен съд-град Варна. Докато изучава правните науки Николай става съавтор и аранжор на 29 песни в два от албумите на известния си баща Свилен: “От извора вълшебна вода“ – 2005 г. и “Време Експрес“-2009 г. Изявява се като аранжор и на песни към спектаклите на театрална формация от Варна “Трик-Трак“.

Изборът на младия Николай Стоянов за реализация в настоящия момент има логически обяснения. От една страна службата в храма на Темида е много по-добре материално обезпечена, а и драмите от живия живот, с които магистратът се сблъсква в съдебните зали често надминават въображението и на най-добрите писачи на истории. От друга страна любимият му баща е любимецът на варненската публика в храма на Мелпомена. За 37 сезона във Варненския театър “Стоян Бъчваров“ Свилен Стоянов се е превъплащавал в 103 роли. В момента играе в четири спектакъла: “Влюбеният Шекспир“, “Криворазбраната цивилизация“, “Прелестите на изневярата“ и “Бащи,лъжи и още нещо“.  И отново се натъкваме на тънката варненска линия между Темида и Мелпомена. Последните две постановки са на режисьора-съдия Костадин Бандутов. Преди 25 години Костадин Бандутов пак е поставил “Бащи,лъжи и още нещо“ в ДТ“Стоян Бъчваров“. Тогава, обаче, младият Свилен Стоянов е играл ролята на сина Лесли, а сега в същата постановка играе ролята на бащата – доктор Мортимър. С  превъплащението си на сцената от сина в бащата, на 10-ти ноември 2017 г. Свилен Стоянов отбелязя своята 60-годишнина.

В каламбура на симбиозата артист-юрист, баща-син… не трябва да пропускаме и директора на продукцията – съпругата на артиста и майката на съдията. Цветанка Стоянова е категорична и праволинейна в своя избор – от началото и до сега работи като психолог към Община – Варна!

Росица Бърдарска – редакторът

Без никакви връзки по съребрена линия с юридическата професия. Най-близката й връзка с правото са правилата на писаното слово, но за спазването им следи безкомпромисно.

Сашо Анастасов – художникът

„Не съм срещал друг човек, който да живее само за чистото изкуство“, е описанието на Илия Пачолов за най-нестандартната фигура в творческия им екип. Художник е тясна рамка за хармоничните търсения на Анастасов. Той е и поет, а на сцената на Варненския куклен театър е поставил уникалния спектакъл „Пещери и сенки“ – игра на бели сенки върху изцяло черна сцена.

=====================================================

ИНТЕРВЮ

Винаги да има път и аз да съм на този път! Защото пътят е всичко, а не целта!

Г-н Пачолов, след четири десетилетия съдийство, отново сте изправен пред въпроса след абитуриентския бал „А сега накъде?“.

Сега съм само свободен 65 годишен гражданин на Републиката. Ставам един от групата на безсрочните, свободни стипендианти на държавата – демек – пенсионер, след като подам документите си в НОИ в края на октомври.

Казват, че за юриста и артиста граници няма.

Действително няма в пътя на живота. А границите между самите тях са много тънки и почти невидими. Не е случайна древната римска максима: “Правото е изкуство за доброто и справедливостта“. Няма да си кротувам безхаберно и тихо като пенсионер. Вече си имам достатъчно обществени ангажименти като председател на Градското дружество на СЮБ-Варна. През този октомври участвах в организирането на среща във Варна на разследващите полицаи в града с доцент Бойко Рашков, Председателя на СЮБ – Владислав Славов и Главния секретар на СЮБ – Кети Бузукова. По всяка вероятност ще се впиша като адвокат.

Кое ще е определящото да се чувствате щастлив и удовлетворен?

Определено да съм здрав. В чисто човешки план – да се радвам на добруването на съпруга, деца и внуци; да имам старите си приятели – дай боже да имам и нови такива. Отбелязването на 65 –тата ми годишнина мина под мотото: “Няма шест,няма пет,няма лъжа -чукнах вече 65 лета. За празника не желая потоци от букети цветя, а само стръкче и усмивка една“.

Получи ли се хубав празник?

Определено… и продължително. Честването започна на 7-ми юли 2017 година, когато беше последното ми голямо истинско съдебно заседание като председател на втори наказателен състав на Апелативен съд – Варна. Тогава в мерена реч прочетох и последното си решение по ВНДОХ № 7/от 07.07.2017 година. На 26 август 2017 година, случайно или не имах точно 65 гостенина на вечерята по случай шестдесет и петата ми годишнина. На 29 септември 2017 година на специална вечеря се разделих с всички съдии и служители от Апелативен съд – Варна.

Най-важното за мене  е било винаги да има път и да съм на този път! Защото пътят е всичко, а не целта!

Децета ви възприеха ли максимата, че „Човек и добре да живее е хубаво да завърши едно право“?

След като и двете ми деца завършиха “Право“ и то в Софийския университет “Климент Охридски“, без да бъдат насилвани за това от мама или татко, те безусловно са приели поне теоретично моята максима. Вярно е,че сега и двамата работят друго,но кой знае кога и дали в бъдещето няма да се завърнат за среща отново с правото…Но знанията им по право и сега малко или много им помагат в работата им.

Като съдия с толкова стаж, какво е впечатлението ви за еволюцията на юридическото образование – от седемдесетте та до сега? Еволюира или мутира?

Колкото повече минават годините и колкото повече помъдрявам, си давам сметка, че ставам и малко по-консервативен. През 70-те и 80-те години на 20-ти век, когато населението на Република България гонеше девет милиона, ковачницата на кадри по Право беше основно в СУ“Св.Климент Охридски“ и в много по-малка степен във Великотърновския университет. И подготвените кадри стигаха!…За да се стигне до там, че в един момент през 90-те години на 20-ти век, във станалата седеммилионна  България имаше 14 или повече юридически факултети!?! А определено количеството не значи качество. И количеството на юридическите факултети в никакъв случай не е равнозначно на качество. Скромното ми мнение е, че за жалост еволюцията на юридическото образование се изроди и зачестяват случаите „плодовете“ му да са непредсказуеми мутанти.

Какво мислите седем години след последното ни интервю по повод прословутата съдебна реформа? Надделя ли положителното?

На този въпрос не само през последните седем години, ами и през последните 27 нямам отговор. Какво да се реформира: материалната база -сгради, бюра, маси, пишещи машини, компютри, или субективния фактор? Нови хора ли ще произвеждаме, ще запазваме ли старите, други ли ще внасяме…?!  По-тъжното е, че никой не дава нито дефиниция на понятието съдебна реформа, нито чертае и сочи пътя към нея. И пак към мъдростта на древните римляни: “Лош закон,но закон“. Магистратът има святото задължение да прилага единствено и само закона. А ковачницата на законите не е в съдебната система, а в парламента. Ще си позволя отново малко тъжна моя констатация: В България всички разбират от медицина, футбол, право и работата на другия…и в крайна сметка – не разбират от нищо.За мене правото е като религията. Трябва да бъде консервативно и преди да се променя нещо да бъде огледано внимателно от всякъде. Защото и религията и правото са в темелите на държавността. Трябва да бъдат устойчиви и стабилни, за да е стабилно и устойчиво и изграденото над тях. Не напразно редици институти от римското право са валидни и сега!

Тогава имахте идея за необходимост от психологическо освидетелстване на кандидатите за съдии, прокурори и следователи? Поддържате ли я и сига? Не трябва ли подобно да се извършва и на преподавателите по право?

Отговорът ми е много кратък и категоричен: Да! Трябва психологическо освидетелстване! И не само на съдии,прокурори и следователи! А и на хората както от законодателната, така и от изпълнителната власт. Защото от здравината на това тривластие зависи психическото и медицинско здраве на нацията.

Въобще завършването на право не се ли превръща все повече в бизнес, а не в преследване на призвание?

След 1989 г. с разпада на една система и изграждането на нова такава -къде сполучливо,къде не, свенливо загърбихме призванието и постъпателно издигаме  в култ пазарната икономика и бизнеса. Макар, че има една максима: “Всичко, което не се постига с пари, се постига с много пари“, съм убеден, вярвам и зная, че само и единствено с пари се постигат сравнително малко и със съмнително качество неща. Навремето Лили Иванова пееше: “Не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари…“. Трябва да има любов към професията “преподавател“, призвание и удовлетворение от това да си преподавател.Защото когато преподавателят е любов,призвание и удовлетвореност,такива качества малко или много ще предаде и на своите ученици. Крайно време е и не е грешно да си признаем: освен парите и бизнеса, има много по-качествени, по-стойносни и по-трайни неща!

Какво мислите за все по-отчетливите сигнали за закъсняла лустрацията върху върху магистратската общност? Как се отразява това?

За мене това е една жестока и свирепа безсмислица по българските ширини. От нея няма никакви  материални последици-няма уволнения. И слава богу! Има само жестоко нанесени травми на много хора,но не и на хората от върховете.

Забравено е времето и системата, през които сме живели преди 28 години. Разделението на Изток и Запад; издигането на Берлинската стена и Желязната завеса не е българско дело. Те са плод на решенията на тримата големи в Техеран-1942 година и в Ялта-1945 година. Една керемида или пътека не е можело да бъде преместена от Изток на Запад или обратно без благословията на тримата големи и наследниците им след това до 1989 година!

Забравена е и крилатата мисъл на Васил Левски: “Времето е в нас и ние сме във времето.То нас обръща и ние него обръщаме…“. И макар отдавна да са я забравили или изобщо да не са я знаели тази истина, много сегашни силни на деня – определено не казвам“политици“- държат закачен на стената портрет на Васил Левски зад себе си, над креслото си.

Тримата големи разкроиха картата…

Малко оптимистично на финала. Къде ви намирам на Пътя … на поезията?

Последното ми участие със стихове пред публика бе в края на тази пролет на поетична среща във Варна със съучастието на „обичайните заподозрени“ – режисьора-юрист Костадин Бандутов, артиста-юрист Поля Бандутова и композитора-юрист Юри Стайков. Специален гост ни бе и поетесата-юрист Кети Бозукова, която е и главен секретар на СЮБ.

Предстои ми издаването на една или две стихосбирки, ако не до края на годината, то в началото на следващата. Както и участие в предстоящото издание на сборника „Темида 6“ на Съюза на юристите в България…  Но да приключваме засега, че имам дребно, но неизбежно препятствие на Пътя –  тичане по пенсионните документи за НОИ (б.ред. Национален статистически институт).

Материалът е публикуван в списание „Правен Преглед“ през 2018 г.