Петър Бучков 
Издрънчаване на ламарина в безлюдния селски следобед ме стресна. Дойде от непосредствена близост. Огледах се предпазливо с маниер на ловец на съсели. Ахнах – огромен тлъст щурец бе яхнал току-що отворената ми бира и с такава стръв смучеше от кехлибарената течност, че се бяха сплескали стените на кена ( б.а. тенекиения амбалаж).
Въобще не го смути, че го наблюдавам очи в очи от педя разстояние с увиснала долна челюст. Продължаваше напористо пъкленото си дело, а моето усещане бе, че размерите му нарастват с всяка секунда, а цветът му от миловидно черно-кафеникаво се промени в отровно зелено. В мен се надигна някакъв праисторически гняв и неуправляемо желание да вляза в кървава битка за накърнената ми движима собственост. Две същности се заблъскаха в съзнанието ми: Ти слънчасал ли си, пиян ли си – крещеше едната, а другото угодливо шепнеше: Глупости, ако те види някой умен и красив природозащитник, ще кажеш, че си извършил убийство по предпазливост, а па и бирата ти е една… безалкохолна.
Докато се кумех да започна или да не започна апокалиптична схватка, щурецът – огромен и зелен – като проклет дракон, отлетя на съседното дърво и сякаш се кикотеше на отчаяната ми визия как вземам от масата деформирания бирен кен с изкормени вътрешности.
Бирата наистина беше безалкохолна.
Вечерта бях обещал да закарам тъща ми и нейни гостенки-съученички до съседния вилает на мероприятие „Джаз на село“. Дамите на достолепна възраст бяха дошли специално за събитието. Не съм сигурен заради джаза на къра ли, или заради анонса, че купонът ще бъде аранжиран обилно от скара на промоция и то от днес заклани прасета.
Помислих си, че щом съм трезвен, значи полудявам.
Пенсионирани преди демократичния преход съученички, джаз в опустяла кочина, полуживи кюфтета и кебапчета по 20 стотинки и щурец-дракон, който пие бира и мачка тенекиените опаковки!?
А аз стоя под жулещото слънце и си пея своеволно:
Свири, свири щурче. Ах подлудявай ме, не спирай…, но бирата ми не изпивай…
Осъзнах, че импровизирам върху хит на Лили Иванова от младежките години на съученичките на тъща ми. Мисълта ми продължи по идиотизирания коловоз, в който бе зациклила: Какво ли са пили щурците в годините до 1982 г. (б.а. когато е издадена песента „Щурче“), та да могат да подлудяват? Имало ли е тогава безалкохолна бира?
Дълбоко се съмнявам. Можело е да се докопат до оставена без надзор бира единствено на онази без етикет върху шишето и с надпис само върху капачката „Светло пиво – 0.32 лева“. Отлично си спомням соцреалистичния дизайн на тези капачки и личните си изживявания покрай заиграване с текста.
Бях 11-ти клас (трети курс) в Техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“. Със съученици изработихме форма за ситопечат едно към едно с бирената капачка. Кръгла със същия шрифт и една малка редакторска намеса:
„Светло бъдеще – 0.32 лева“.
Щамповахме си редактираната версия на бирените капачки върху бели тениски и гордо ги понесохме. Не особено дълго. На третия ден от купонясването ни из Созопол ни задържаха и откараха в районното. Милиционерите нито ни биха, нито ни заключиха. Само ни конфискуваха фланелките – без протоколи и разписки, като извинително и полусъучастнически ни обясняваха, че нямали нищо лично, а изпълнявали заповед. Но някои от нас нямаха други тениски и добрите милиционери ни обезщетиха с фланелки от пиара на отминалия наскоро фундаментален форум на партията-държава БКП. Яркочервени със златен надпис: „ХII-ти конгрес на БКП – Напред в Комунизма!“.
Същата нощ ги изгорихме на скалите край Райския залив…, а с тях и пропуските си за кастата на облагодетелстваните в прехода към Капитализма.
Автор: Петър Бучков
