Чуха се и реакции от сорта „Нерде строителство, нерде опера?!”.
Общото е Културата! Нещото, което ни прави човеци от А до Я!
Ще си позволя да перифразирам големия българин Атанас Славов в едно от последните му есета „Министерствата на културата трябва да се закрият”.
Там той протестира срещу опитите на всевъзможни властимащи да приватизират понятието култура, като му влагат смисъл според личните си, гилдийни, партийни и пр. неадекватни интереси.
КУЛТУРА означава РАСТЕЖ,
набляга дебело в бунта си Атанас Славов. И пояснява, че има земеделска култура, култура в семейството, култура в политиката, култура на църквата, култура на хранене… та до най-малкото и незначително детайлче от живия ни живот тук и сега.
Но да се върнем на връзката между строителство и опера.
Строителството е изкуство, а изкуството се нуждае от надграждане!
Просто, ясно… Първите впечатления на чужденец за културата на дадено непознато място са от неговите сгради, дворове и улици. И задължително инфраструктурата и възможността за достъп до тях. В този контекст (не)случайно попадат и прословутите автомагистрали на Бойко Борисов. Да, те са неразделна част от културата на нацията ни!
Иностранците следват и, доколкото е възможно, успяват да видят „културните” ни забележителности, които без никаква реална заслуга на съвременниците, представляват природни забележителности, които са изключително Божие творение, и паметници, изградени от велики наши владетели в миналото.
Уморени от срещата с миналото ни, иностранците се взират жадно и очакващо в екстериора и интериора ни.
На хотела, квартирата, дома ни. Та въпросните екстериор и интериор, които заварят, формират живата им представа за дереджето на реалната ни култура.
И ако останат доволни им се „отваря апетит” и за театър, опера, изложби, клубове и пр. според вкуса им.
Като щрих, ама дебел, трябва да ни тегнат изповедите на изпаднали западни „туристи” по шуробаджанашки приватизираните ни на парче соцкурорти, които са очаровани от евтините пиене и жени без всякакъв контрол. Само да не ги чуе Хан Крум!
Но по темата.
СТРОЙКО е идеална възможност да сбъднем стремежите си за културно идентифициране.
На изложението е представен, до последния писък на технологиите, инструментариум и материали за сбъдване на мечтите ни. Като с годините (следващи спекулативния бум в грубото строителство), на все повече щандове се отделя внимание на интериора. И е съвсем естествено – когато нямаш средства да реализираш домовите си мечти отвън, то поне го стори отвътре. Да демонстрираш вкуса и характера си… поне докато си тук и сега на тази земя.
А без съкровените желания и най-престижната сграда престава да е дом.
Какво му трябва на незомбирания човек – семейство, любов, уют, приятели, хубава музика … Елементите са невероятно взаимносвързани.
Ако си самотен и най-модерната камина „не играе”. Ако студът и мизерията са безконечни … рискуваш да останеш сам. Да не поглеждаш и към картините…
Сякаш най-великият допинг май е музиката!? Не случайно в библията пише, че първо е било Словото…
Няма рецепта за пълно щастие, но в това май се крие уникалната способност на човека да създава култура?
Та пак за връзката на гениалният композитор Джузепе Верди и уникалното СТРОЙКО.
В Зала 4 на НДК от няколко дни тече изложение на театрални костюми на Операта в Рим, с които в периода от 20-те години на миналия век до сега големи оперни звезди са се превъплъщавали на сцената в герои от множеството опери на Верди. Тоалетите са съчетани със оригинални скици на художници, както за тяхното изработване, така и на декорите. Вълнуващ досег. В залата (от 11 до 19 часа) на огромен монитор се излъчват видеозаписи от спектакли на опери на Верди. Музиката деликатно оглася помещението на експозицията, представена по инициатива на Италианския културен институт в София (до 10 ноември 2013 г .)
Наблюдения за срещата СТРОЙКО – ВЕРДИ.
В 10 часа на 16 октомври 2013 г. 20-то юбилейно издание на СТРОЙКО отвори врати за посетители. Младежки духов оркестър с мажоретки приветства посетителите, които демонстрираха сериозен интерес и множество плъзна по всевъзможните павилиони с предложения от тухли и покриви, стълбища и парапети, облицовки и подове, отопление и изолации, картини и аксесоари, та до растения и разсад за двора и балкона.
Една възрастна дама чинно чакаше точно пред залата в памет на Верди. Остана очарована от видяното.
Постепенно посетителите нараснаха, като повечето бяха дошли специално за СТРОЙКО и не знаеха за съпътстващото мероприятие ВЕРДИ. Разликата между случайните и нарочните посетители веднага се усещаше.
Голяма част от случайните се чудеха „това продава ли се”, „костюми за Хелоуин ли са”… Някои опитваха да се измъкнат от неудобната ситуация – след отговора за какво иде реч, с обяснението, че никога не били ходили на опера, а много искали. Други се врътваха „Айде, айде, толкова много ни чака да гледаме”.
От своя страна нарочните посетители (предимно дами и господа на по-пределна възраст) изпадаха в неистов възторг от досега си с костюми, обличани от големи оперни звезди: от Борис Христов в ролята на Масимилиано в „Разбойници” от 1972 г.; Франческо Мерли – Отело от 1934 г.; Сузан Сарока – Елизабет в „Дон Карлос” от 1965 г.; Джузепе Джаколини – Ернани от 1989 г.; Лайла Дженсър – Лейди Макбет от 1969 г. и от куп други знаменитости на Римската опера от 1927 г. до днес.
Чести коментари на нарочните бяха „мъчно ми е за великите мъже и жени”, „какви музиканти имаше, а сега някакви чалгаджийки взимат по десет хиляди да се кекерят 15-тина минути” и …
Това е културата!
Надеждата от непреднамерения досег на СТРОЙКО и Верди
ми даде около 65-годишен господин, който влезе в „оперната” зала малко преди затварянето й за деня към 18.30 часа. Бил тръгнал за Стройкото „да си начеше крастата” с досег до днешните технологични възможности и материали, за да си преустрои дома според мечтите. Но мечтите му се оказали в дисонанс с финансите на семейството, както и с физическата му възможности да ги облагороди. И за да не си тръгне съвсем скапан и разочарован, си беше купил от най-непретенциозните щандове буркан мед от магарешки бодил (за 8 лева) и разсад за арония, които носеше в найлонова торба не първа младост. „Ей от това имах нужда”, възкликна той при допира със залата на Верди и добави с апломб на самонавиване: „Какво ще им гледам на тези скъпи щуротии отвън (б.а. визира изложените експонати на СТРОЙКО).
Разгледа с изключително внимание експонатите, заслушан в записите на оперите и след около половин час си тръгна засмян, изправен и тананикайки си „Радамес…
Толкоз!