Джери (Герасим Величков), човекът който провокира Едвин Сугарев да се влюби в тайнствата на будизма в Хималаите през далечната 1988 г. Дали Джери щеше да подкрепи днешната гладна стачка на Едвин Сугарев или да го разубеди, ако злощастно не бе починал от рядка коварна болест през 2011 г.?!
Седми ден Едвин Сугарев провежда гладна стачка, която обяви, че няма да прекрати, докато не си отиде правителството на Пламен Орешарски. Правителството срещу, което улиците реват „червени боклуци”, а то се прави на ощипана невеста – самарянка. В медийното пространство се завихри диспут от журналисти все с „либидо” на независими. Но дискурсът им по темата деликатно витае в диапазона между „remake” и нарушаване на законите на Твореца, тъй като гладната стачка била вид предумишлено самоубийство!
Приликата между въпросните журналисти е, че от началото на световната финансова криза живеят (кой повече, кой по-малко) далеч над стандартите на протестиращите и най-вероятно, каквато и власт да дойде, житейският им стандарт няма да се промени!
А основният въпрос е простичък: У нас преход състоя ли се… На преклонна възраст за екстремен туризъм през лятото на 2011 г. Едвин Сугарев и бившата му съпруга Ралица Стоилова преминаха през Хималаите в памет на големия си приятел Джери (Герасим Величков).
Г-н Сугарев, у нас има ли преход, има ли участие на хората от интелигенцията на народа в управлението на държавата или децата и внуците на „Другарите” от тоталитарната държава продължават да ни управляват?
Преходът абортира, превърна се в някакво зомбирано, извратено подобие. Неговият резултат е това общество на лъжата, в което живеем днес. Нека все пак не забравяме, че в началото бе перестройката – а тя беше разработван от КГБ сценарий за оцеляване на партокрацията – като се прехвърли нейната власт от политически на икономически релси. Някъде този сценарий се провали, някъде претърпя частичен неуспех, а някъде събитията се развиха именно по неговата логика. Последното се отнася с пълна сила за България.
Едвин Сугарев дава автографи при представяне на книгата си „Отблясъци от покрива на света” на 27 август 2012 г. в памет на Джери. На 1 юли 2013 г. видяхме (по телевизора) масовата радост на хърватите за членството им в ЕС. У нас не звучи „Одата на радостта” на Бетовен и има масови протести, въпреки че сме членове на ЕС от 01 януари 2007 г…
Фотографът пътешественик Николай Генов, който на 1 юли 2013 г. се присъедини към гладната стачка на приятеля си Едвин Сугарев срещу правителството на Орешарски: , „Желая да бъдем заедно, така, както бяхме, когато заедно стъпихме на челото на високия 6153 м връх Сток Кангри в Хималаите!… Нима днес начело на многострадалната България не са децата и внуците на някогашните комунистически сатрапи… Докога ще търпим и ще се залъгваме?”
Защото присъединяването ни към Европа не донесе ново качество на живот. И защото България бързо бе разпозната като най-корумпираната страна – и като троянския кон на Русия в ЕС. Защото въпреки принадлежността си към евроатлантическата общност останахме заложници на един политически модел, в който оцелелите мрежи на ДС, червената олигархия и подставените политически субекти играят основна роля. Затова хората в България или протестират, или избират Терминал 2 като екзистенциален изход от омерзителната реалност, в която живеят. Заслужава ли си да се прави мирен протест чрез глад – до смърт, като се залага безценния живот за оставка на правителство, съставено от хора на Лъжата.
Заслужава си – не заради хората на лъжата, а заради тези на улицата; заради пробуденото гражданско съзнание, което наистина може да промени България. Гладната стачка е и символичен знак – за това, че е прекрачена една граница, която е вече изцяло нетърпима – и че не може да се продължава така. В историята на цивилизацията има ли успели мирни протести чрез гладна стачка?
Има, разбира се – например гладната стачка на Махатма Ганди, която умиротвори етническите насилия в Индия през 1947 г. Парадоксално е, но в някои случаи и една неуспешна гладна стачка може да постигне успех. Такъв е случаят с активиста на ИРА Боби Сандс, който гладува до смърт в британски затвор през 1981, бидейки междувременно избран за народен представител в британския парламент. Той не постигна преките си цели, но именно от неговата гладна стачка – и тази на други затворници, които също гладуват до смърт – започва реалния процес на умиротворяване на Северна Ирландия. Кой се интересува от саможертвата на Едвин Сугарев и по какъв начин?
Интересуват се много хора. Непрекъснато ми се обаждат, правят подписки в моя подкрепа, издигат плакати в моя защита. Не заради мен и не заради моя живот е важно това – а заради свободата – заради каузата, извела хиляди хора на улицата. Кеворк Кеворкян нарече гладната стачка на Сугарев „remake”. Михаил Миков в „Горещия стол” се присъедини към оценката му и подмина протеста на Сугарев. Как тълкувате този коментар?
Всеки има право на мнение и на каквито иска коментари. А какви ще бъдат те, е въпрос на морал, чиято липса осезателно се долавя у споменатите господа. Защо мислите, че ваши колеги журналисти не ви разбират в поддържането на идеите за Свободата и Свободния човек?
Защото в България журналистиката претърпя определено негативно развитие – и днес е по-скоро метреса на управляващите, отколкото техен коректив и четвърта власт. Освен това става дума и за манталитет. Когато някой е отгледан с вестникарските стандарти на Петьо Блъсков, не може от него да се очаква кой знае какво разбиране. Трябва да отбележа обаче, че и опошляването на журналистиката, започнало с прословутия слоган “и едните, и другите са маскари”, и чалгализирането на обществения живот са важна част от сценария на подмяната. В миналото постигал ли сте резултат по политически искания чрез мирния протест на гладната стачка?
Първата гладна стачка, в която участвах – тази на 39-те народни представители – е основната причина, поради която СДС спечели изборите през 1991 г. Ако не беше тя, нямаше да ги спечели. Или нещо още по-лошо – щеше да има едно размито, подставено СДС. Втората – срещу президента Желю Желев и марионетното правителство на Беров, обслужващо мафията – прекратих заради оперативното мероприятие, което ми спретнаха: Желев помилва един затворник, който обяви суха и гладна стачка срещу мен. Готвеха се да го пожертват, за да ме превърнат в палач – и да стоварят цялата морална отговорност за това върху СДС. Но дори и тази прекратена преждевременно стачка създаде граждански вълнения в тогавашното безвремие – и не беше без значение за факта, че на предварителните избори за кандидат-президент, проведени от СДС години след това, спечели Петър Стоянов, а не Желю Желев. Сега Орешарски чувства ли се притиснат от гладната ви стачка?
Орешарски ми се обади по телефона с молба да прекратя стачката. Почна да ми обяснява, че работи за доброто на България. Казах му, че напразно си хаби думите. А да ме подкрепят хора от властта е невъзможно – моят протест е насочен срещу техния свят. Има ли начин да се принудят парламентарно представените партии да включат на водещи позиции в партийните си листи на избори хора от гражданската квота на независимия Протест?
За да се включи подобна промяна в избирателния кодекс, тя трябва да се гласува, а за да се гласува, трябва да има политическа воля у наличните в парламента партии, а такава няма и няма да има. Тъй че единственият вариант е подобна промяна да се случи под натиска на улицата. Виждате ли в гражданските протести хора с лидерски качества?
Виждам различен дух, различен манталитет, виждам пробудено гражданско самосъзнание – виждам отказ от живеенето в лъжа и нравствено безразличие. А щом те са налице, това е сигурен знак, че тази създадена спонтанно общност, в която младите хора преобладават, е способна да излъчи и лидери. Написахте ли писмо до европейски институции и организации с искане за подкрепа на Протеста?
Не. Но техните представители имат очи и уши – и знаят какво става тук. И не случайно ставащото в България е тема от днешния дневен ред в Брюксел. Разочарован ли сте от първоначалните лидери на СДС, от кои и защо?
Разочарован съм, разбира се. Но това е дълга тема, която не може да бъде изразена в едно интервю. Има ли лидери в СДС от миналото, които не са създания на БКП-миналото и заслужават вашето уважение и днес?
Има. Филип Димитров например. Или покойните Блага Димитрова и Светослав Лучников. Но са малко. Какво е отношението на вашето семейство по отношение на риска, който вие предприемате в стремежа си да се борите с „политиците” или с „вятърните мелници”?
Разбира се, на близките ми не им е леко. Но разбират за какво става дума – и не ме упрекват. Кои ваши приятели ви подкрепят и как?
Всички приятели ме подкрепят, обаждат ми се, пращат писма, минават да ме видят за малко. Но истинската подкрепа не е в това – истиската подкрепа е на протестите. Там са моите приятели, там са и моите деца. Днес е такова време, че всеки трябва да направи за България това, на което е способен. Бихте ли цитирали за Новата Реалност ваше авторско стихотворение, което изразява същността на вашата борба?
Не си падам по “борческата” поезия, но България и нейната съдба са трайни теми в стиховете ми. Имам цяла стихосбирка, наречена “Родина”, в която впрочем са най-мрачните стихове, които някога съм писал – и откъдето е например следното стихотворение: ВЗАИМНИ ОПРОЩЕНИЯ
Приемам всички знаци на забравата,
изплували от тъмната ти памет.
Приемам всичките лица,
вградени в твойте зидове,
телата преродени в твойте сенки.
Приемам тъмния тунел на слепотата ти,
това, че е отникъде към никъде.
Приемам клинците, които за награда,
поби и в стъпалата ми, и в дланите.
Приемам тягостния звън на лудостта ти,
отекнал в безезичната камбана –
самият аз съм сетния клисар – безумец,
провесил на въжето свойто тяло.
Приемам твоето почезване сред мрака,
претапянето ти в безродност и отрешеност;
приемам мъката на тези, дето чакат
да догориш сред тяхното безпаметство.
Приемам всичко – приеми и ти –
подобно шепа пръст върху ковчега
отломките от свършени мечти
и мощите на стихналото слово.