„The last in line” или последната дупка на кавала

Автор: Станислав Пандин, психолог
 

Станислав Пандин освен, че е един от малцината куражлии да станат психолози  в училище на децата ни..., а и на нас – родителите, е  влюбен в рокендрола и го изпълнява страстно...
Станислав Пандин освен, че е един от малцината куражлии да станат психолози в училище на децата ни…, а и на нас – родителите, е влюбен в рокендрола и го изпълнява страстно…

Тази статия е посветена на училищната психология. Но все пак…
Преди години с приятелите се шегувахме, че едноименното парче на Рони Джеймс Дио „The last in line” звучи на български подобно на трогателното „последната дупка на кавала”. И наистина, в наши дни често ставаме свидетели на едно изключително „вълнуващо и неповторимото” съчетание на качествената и стойностна музика с професионалните и житейски несгоди, поне що се касае до тези хора, за които добродетелите не са остарели форми на светоглед и общуване. Това е зачестяваща действителност, но не защото тези люде са необразовани лентяи и негодяи. До голяма степен не просто и затова, че бидейки различни, те не съумяват да се пригодят към специфичните условия за живот, задавани от пошлата и неприветлива субкултура, наименувана с безсмисленото словосъчетание „популярен фолклор”. Да, има нещо датско в Гнилене!
С горенаписаното не се опитвам да вменявам на никого идеята, че всички училищни психолози и педагогически съветници у нас трябва непременно да слушат хард рок (твърда скала). Твърдата скала обаче, която ние психолозите в образованието от години се опитваме да разбиваме с изхабени сечива и нерви, се оказва непокътната и непробиваема и в наши дни. Какво имам предвид?
Скороподписаният колективен трудов договор между МОН и образователните синдикати, касаещ трудовите възнаграждения на служителите в българското средно образование е поредният безсрамен шамар, що се касае до българската училищна психология. Става дума за това, че заплащането на иначе изключително тежкия и неприветлив (но очевидно невидим за някого!) психологически труд ще бъде равносилно на това на… младшия учител… Независимо от това, че колегата Едикойсова е завършила най-желаната и трудоемка специалност в Софийския университет, а същата има безброй други тапии през дведесет и пет годишната си училищна кариера…
Че за каква кариера въобще говори въпроснита г-жа Едикойсова? Та тя, бидейки педагогически съветник няма законовото право през годините да бъде повишавана в старши, а впоследствие в главен учител, камо ли някога да заема длъжността „помощник директор по учебната дейност”. Да, тя е неизменна част от педагогическия персонал на училището, но не точно, ами почти. Хей така, някак си тя не е съвсем учител и не бива да се ползва от привилегиите на колегите си. Жалко, твърде жалко…
Може би за някого тази ситуация е изключително комична, т.е. сълзите в очите му не са следствие на солидарна мъка. Но това не сме ние, уважаеми читатели. Адресата не би си направил труда въобще да ми обърне каквото и да било внимание. Жалко…

Read Previous

Бягството от проблемите като защитен механизъм в нашата народопсихология

Read Next

Първите седем или последните двадесет и пет?

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Most Popular