Петър Бучков Надежда дебне отвсякъде
„Автоматичното изключване на гражданин на Европейския съюз от достъп до обезщетения за социално подпомагане, без на този гражданин да бъде разрешено да докаже наличието на реална връзка с приемащата държава членка, противоречи на принципа на равенство”.
Това е акцентът в заключението на генералния адвокат в Съда на ЕС Melchior Wathelet, което поставя поредната въпросителна за разграничаване между борещите се за работа и оцеляване на семействата им, и „ленивците”, решили да източват социалните фондове на „по-богатите” държави.
Заплащането на редица социални обезщетения може да бъде спряно и на граждани на Европейския съюз, които са решили да се преселят в друга държава членка, но без намерение да се трудят в нея, а само да се възползват от социалната й система. Това в резюме е заключението на генералния адвокат в Съда на ЕС Melchior Wathelet. Според него ”гражданите на Съюза, преместили се в държава членка, на която не са граждани, за да търсят работа, могат да бъдат изключени от достъп до определени социални обезщетения”. Но е оставена и „вратичка” надежда за конкретна преценка на компетентните юрисдикции: „Все пак, когато съответните лица вече са работили в тази държава членка, посочените обезщетения не могат да им бъдат отказани автоматично, без индивидуална преценка”.
С решението по делото Dano от 11 ноември 2014 г. Съдът на ЕС постанови, че „държавите членки могат да откажат достъп до социално подпомагане на граждани на Съюза, които пристигат на тяхна територия, без намерение да намерят работа”.
Новият момент на предизвикателство към Съда е да се произнесе и по въпроса дали тези обезщетения могат да бъдат отказани и на гражданин на Съюза, който търси работа, след като е работил през определен период в приемащата държава членка.
Конкретният казус няма грам български привкус, а е германо-шведски:
Г-жа Назифа Алиманович и трите й деца Сонита, Валентина и Валентино са шведски граждани. Но и трите дечица са родени в Германия в периода 1994 – 1999 г. През 2010 г. те се пренасят в Германия. Майката и голямата й дъщеря са работили до май 2011 г. ( около 11 месеца) на временни позиции или в рамките на мерки за насърчаване на заетостта.
След този период двете дами не са упражнявали трудова дейност, но от 1 декември 2011 г. до 31 май 2012 г. са получавали обезщетения за покриване на разходите по издръжката им като работоспособни правоимащи лица („Arbeitslosengeld II“), докато децата Валентина и Валентино са получавали социални обезщетения за неработоспособни правоимащи лица.
След това компетентният германски орган, Jobcenter Berlin Neukölln, преустановява плащането на тези обезщетения, тъй като приема, че като търсещи работа чужденци г-жа Алиманович и дъщеря й Соните и съответно Валентина и Валентино, не могат да получават тези обезщетения. Обосновката им е, че
според германското законодателство чужденците (и членовете на техните семейства), чието пребиваване е обосновано само от обстоятелството, че търсят работа, са изключени от получаването на такива обезщетения.
Спорът достига до Федералния съд за социално- осигурителни спорове, Германия (Bundessozialgericht), който преди да се произнесе иска от Съда на ЕС в Люксембург да установи дали посоченото изключване е съвместимо с правото на Европейския съюз.
Заключението на генералният адвокат Melchior Wathelet:
„Разглежданите в настоящото дело обезщетения, както и тези, до които се отнася делото Dano, имат за цел (най-малкото преобладаващо) да осигурят средства за издръжка, необходими за водене на достоен живот, а не (или най-много като второстепенна цел) да улеснят достъпа до трудовия пазар. От това следва, че тези обезщетения трябва да имат за цел (най-малкото преобладаващо) да осигурят средства за издръжка, необходими за водене на достоен живот, а не (или най-много като второстепенна цел) да улеснят достъпа до трудовия пазар. От това следва, че тези обезщетения трябва да се квалифицират като „социално подпомагане“ по смисъла на директивата относно „гражданите на Съюза“ (Директива 2004/38/ЕО от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки)”.
Генерален адвокат Wathelet припомня забраната за дискриминация на гражданите на Съюза на основание на тяхното гражданство, но и, че директивата съдържа изключение от този принцип по отношение на обезщетенията за социално подпомагане. Съгласно тази директива
държавата членка не е длъжна да предостави право на социално подпомагане през първите три месеца на пребиваване, нито през евентуалния по-дългия период на търсене на работа, на гражданите на Съюза, които са влезли на територията й с тази цел.
Според генералния адвокат г-н Wathelet това изключение трябва да се тълкува стриктно, а произтичащите от него ограничения трябва да са законосъобразни и предлага
разграничение между три хипотези:
„На първо място, гражданин на държава членка, който влиза на територията на друга държава членка и пребивава там (по-малко от три месеца или повече от три месеца) без да има за цел да търси работа в тази държава, може законосъобразно, както Съдът е постановил в решението Dano, да бъде изключен от получаване на обезщетения за социално подпомагане,
за да се запази финансовото равновесие на националната система за социално подпомагане.
На второ място, това изключване е законосъобразно, по същите съображения, и по отношение на гражданин на държава членка, който влиза на територията на друга държава членка, за да търси там работа.
За сметка на това, на трето място, генералният адвокат счита, че
достъпът до тези обезщетения не може да бъда отказан автоматично на гражданин на държава членка, който пребивава повече от три месеца на територията на друга държава членка и който е работил там.
Вярно е, че гражданин на Съюза, който е работил на територията на дадена държава членка през период, по-малък от една година, може, съгласно правото на Съюза, да загуби качеството си на работник след шестмесечен период на безработица (в случая г-жа Алиманович и дъщеря й Сонита са загубили това си качество през декември 2011 г.).
Все пак,
автоматичното изключване на гражданин на Съюза от достъп до обезщетения за социално подпомагане, като разглежданите в настоящия случай, след изтичането на период от шест месеца на принудителна безработица, настъпила след полагане на труд в продължение на по-малко от една година, без на този гражданин да бъде разрешено да докаже наличието на реална връзка с приемащата държава членка, противоречи на принципа на равенство.
В това отношение, освен обстоятелствата, които се установяват въз основа на семейния контекст (например, че децата посещават училище), реалното и ефективно търсене на работа в продължение на определен, разумен по своята продължителност период, е елемент, който може да докаже наличието на посочената връзка с приемащата държава членка. Упражняването на трудова дейност в миналото, и дори обстоятелството, че след подаване на молбата за предоставяне на социални помощи е намерена нова работа, също би трябвало да се вземат предвид за тази цел”
Извън обхвата на въпросите на германския съд (Bundessozialgericht), генералният адвокат г-н Wathelet подчертава:
„Ако бъде установено, че Валентина и Валентино Алиманович се обучават редовно в учебно заведение в Германия, (което запитващата юрисдикция следва да провери), те, както и тяхната майка г-жа Алиманович, имат право на пребиваване на германска територия съгласно правото на Съюза. Децата на гражданин на държава членка, който работи или е работил в приемащата държава членка, и родителят, който в действителност упражнява родителските права върху тях, могат да се позовават в последната държава на право на пребиваване
единствено на основание, че правото на Съюза предоставя на тези деца право на достъп до образование.
Това право на пребиваване не зависи от условията, установени в директивата относно „гражданите на Съюза“, (които включват по-специално изискването да разполагат с достатъчно средства и пълно здравно застрахователно покритие). При това положение, предвиденото в германското законодателство изключване на социални обезщетения не се прилага за случая на г-жа Алиманович, нито за двете й по-малки деца, тъй като се отнася само до лицата, „които имат право на пребиваване само на основание на обстоятелството, че търсят работа, и членовете на техните семейства“.
