Има хълмове и тепета

„(…)тези непокътнати римски основи под паянтовите стени на бедните еврейски кинкалерии пораждаха чувството за устойчивостта на човешките усилия, които правят града град. Това е чувството, което те прави civitas римлянин или гражданин, както искаш го кажи, защото то е едно и също.”

Добре, че е Атанас Славов да го каже така, че и дивачка като мен да разбере и барем оцени историята, която тъпче по рождение, същата цивилизация, от която бяга през глава към баира. До деня, в който опря в Пловдив, седна там по икиндия и се замисли. По-добре късно, казват, отколкото… Ето и аз, барабар Петко на опашката след римляните, османците, арменците, циганите, евреите, гърците, хипстърите и други. Климатичният шок прави така, че комбинезонът пръв да падне жертва още край хектарите рапица („Само баба ми знам, дето да носи комбинезон”. Сега знаеш, че са тя и Калина”). Въоръжена с бутилка княжевска вода в този момент със статут на светена , да ми пази страх. Синият етикет ми е щит – да, от там идвам и моля, бъдете благосклонни. Не съм съвсем като римляните. Повече съм нещо шоп с кукушанска РНК и софийският ми скепсис прикрива страха от митологичните филебетлии. Но това е друга история. В тази се случи така, че него ден да тръгна с един от техните. Той беше инкогнито, иначе не е такъв човек. Но пък е синеок, рус и висок. На тези казват нямай много вяра. В случая нямам избор. А и идея си нямах точно за тази магия.

Долче, фар ниенте
В Пловдив не можело за ден, ако искаш да прихванеш безвремието на тия места. На мен се полагаше един следобед. Да усетиш айляка била нужна поне седмица (наум си добавям и омачкан ленен костюм с мокасини на бос крак пред кафене). Само Пловдив давал тази реакция. Не се учи, не се преподава. Или го можеш, или не. Като ония три работи. „Густо, майна” ги сродява с италианци „долче, фар ниенте”, испанци „маняна, маняна” и турци “яваш, яваш”. Но разбира се, без целия този стрес, както гласи известният лаф.
Бургас и Петрич също правят домогвания до титлата на спрялото време, но нямат шанс. Тук дори часовниковата кула връз Сахат тепе  няма циферблат. Защото има ли времето лице, питам? Да го познаеш, да го спреш на улицата, че да пиете турско кафе на кьоше. Остават само следите му по камъните, мирис на слънце и хипнотичният тон на пчелите, омотани в акациевия си запой. Достатъчно е, че отмерва на всеки кръгъл час, това е Пловдив, все пак, да не издребняваме с някакви си там минути.

Междувременно, както така омайно и леко, с туристическа стъпка, си припкам под тепетата, в една паралелна действителност, младите пловдивчани предимно се намират в София, където „се случва нещо”. Лесно ми е на мен да си чекирам проблемите на караулката и олекнала от бремето на бита да поискам да емигрирам в този, поне на пръв поглед, магически реализъм. Съответно съм приземена от русия (още не се е отказал от мен, води все още без признаци на досада, поне външни) с икономическия довод: „Искам, но не мога да си позволя да живея в Пловдив”. Поредният локален кръг на републиканския шампионат по „Обичам родината, но мразя държавата”. Ето така античните твърдини, някогашни търговски и културен първенци стават декор за „чехите по чехли” на Георги Господинов. И как тогава да разберат младите жени, колко е хубаво да отмориш в краката на Альоша, приятно отмаляла от катеренето допреди малко, практически безпомощна пред обединените усилия на вятъра и слънцето да ти заслепят очите и запретнат полите. Това е мъжката панорама, нещо повече от глезени и колене, бонус към основната. Разбира се, само един истински Альоша би останал каменно равнодушен и невъзмутимо вперен в бъдещото (миналото?) на българо-съветската дружба.

Битниците по Главната
“(…)– Една бира за мен
и две кофи вода за дървото.”
Валери Петров в присъщия си нежен стил описва поет. И Пловдив помни не една нежна душа от близкото си минало. Велко бил кметът на Главната, самороден, чаровен, съвестта на града в рими и епиграми. Неизменен, неразбран и неразделен от бутилката си бира. Готов да влезе в парламента заради бутилка мента. Стига му и тая награда – водка с топено сиренe, стек цигари – която получава от Петър Стоянов за проекто-словото си. На шута всичко му е позволено. Когато кралят е гол, го облича в ризка от смешно стихче. Как да му се сърдиш? Влиза в пантеона на градските легенди. „За да останеш, за да си потребен, на шефа си винаги подавай гребен“.
Велко вече не е по улиците, но Мильо още е на Главната. Седнал е на стълбите под Сахат тепе в бронзов балтон и каскет, спретнат симпатяга, който дяволито слухти във вечността. Можеш да приседнеш в скута му и да провериш легендарната му надареност. Защото преди да го отлеят от бронз бил известен ценител на женската хубост, весело задявал пловдивчанки, а и те не се страхували от добродушния градски луд, напротив, черпели бедния, безобиден, но горд добряк.
В капана на сърцето
Новото време иска нови символи и модерен бранд. Такъв, в жизнеутвърждаващо цикламено,  свързва античния, стария и новия Пловдив. Със съпътстващите лозунги „All we need is pLOVEdiv” и „You’re in pLOVEdiv” той спринтира към евростолица на културата 2019. Усвоява устойчиво. Възобновява. Има цели. Конкурси. Програми. Проекти. Локации. Обекти. И фейсбук. А, и хипстъри. Няма го само калдъръмът от Капана. Спъва французите, що ли. Сменен е от чисто нови, равни и еднотипни европавета. Глобализация. Тук е било сърцето на алъш-вериша, чаршията на занаятите, врящ кошер, възел на Via Diagonalis. Сега „Капанът” ще става атракцион и квартал на „творчески индустрии”. Все още е тихо и празно. Хостели, галерии и клубове чакат поредните нашественици – европейците. И все пак, къде се всички? Пред мониторите? В София? Оттатък границата? Това ли остана? Атракциони с древна култура, 2 милиона безотечественици и пенсионирани души? Въпреки всичко, пловдивчани не се дават. МОЛ-ата ( тук е в женски род, в чест на посетителките на подобни институции) не може да се пребори в пряка конкуренция с Главната. Пловдив се гордее и с отличителния характер на доста от старите наименования предимно от турски – „Кършияка”, „Хаджи Асан махала”, „Кичук Париж”. Не ще и тунингованата история от итонг, с който напоследък премениха не един и два национални паметника. Божидар Димитров го усети на собствения си гръб, когато той и грандиозните му визии бяха натирени от „Небет тепе”.

„Боже мой! Това беше прелестен град, такъв какъвто си беше – за добро или лошо. Беше малък и сбит като всеки европейски град, който идваше от Средновековието, защото някога бе имал стена и всичко е трябвало да се скупчи вътре. Той се простираше във времето, не в пространството, и това е, което го правеше град, а не село. Селяните са гладни да овладеят нова земя, нови пасбища, нови гори; да прострат нивите си по-далеч. Защото селянинът ламти за пространство, а гражданинът за време. Защо му е на града да се търкаля нанякъде, когато главното беше да вдигне стена срещу смъртта и преходността на времето…” Наско Славов пише тези думи по повод София, но Пловдив ги валидира със същата сила. Като мнозина преди мен, римляни и плебс, паднах в капана, в краката на Альоша в заешката дупка на безвремието. Или всичко всъщност е, защото в крайна сметка си паднах по синеокия гид, мамка му и прасе. Кой знае…
И все пак
Дивото ми го говори, че и барабани на ушенце. Залезът ме взе и с него се плъзнах по тепетата, за да драснем отново по далекопроводите. Там, където танцуваме босоноги в лютиче и мащерка и пригласяме на реката с песен. Където горите ни пазят завет и ни трябват гумени ботуши или петнист кон, за да пресечем червената глина на разораните ниви. Е, тук определено не съм културен гражданин. Тук съм нещо диво и древно от кръв, мускули, кости, благодат и любопитство. По завета на Торо: „Всички хубави неща са диви и свободни”. Тук свободата ми е трънче в петата, за напомняне, няма как иначе, нали все боса. Което във всички случаи е по-добре от таралеж в гащите на града. Косото злато на последното слънце поръбва хълбока на хълма. Изрусява му перчема и патинира цялото това подивяло зелено за през нощта. Сред нацъфтелите мъхове светят само двата малки охлюва, заети да правят смешната си, тиха любов в тревата.
 

Автор: Калина Даскалова