Петър Бучков Адвокат Борислав Найденов е от хората, които демонстрират, че няма невъзможни неща. Роден е през 1961 г. в Пазарджик, бил е устремен към изкуството – пиано, цигулка, рисуване и архитектура. Две години учил във Висшия институт за архитектура и строителство (ВИАС), после записал история в СУ „Св. Климент Охридски“, разрешили му да следва едновременно и право. Тренирал източни бойни изкуства и завършил висш курс по китайски и японски език. През 1988 г. станал първият българин – докторант в Пекинския университет на тема „китайското икономическо чудо“ и отражението му върху световната икономика. После се дипломирал и в Университета за национално и световно стопанство (УНСС). Следват специализации по банково дело, международен мениджмънт, международно търговско право и международна политика в САЩ, Германия и Великобритания. Работил е като експерт на Европейската банка за възстановяване и развитие, както и по програми и проекти на Световната банка, Агенцията за международно развитие на САЩ, Програма ФАР на ЕС, Организацията за храните и селското стопанство на ООН и др. Преподавал е финансови и правни науки в СУ „Св. Климент Охридски“, УНСС, Академията на МВР, Международния банков институт и др. Участвал е в работни групи за изработване на нормативни актове. От 2000 г. е вписан като адвокат в Софийска адвокатска колегия. Консултант е и на много финансови институции. Автор е на 18 книги и над 300 публикации.
Защо не сбъднахте детската си мечта да станете архитект?
Имах проблеми във ВИАС, част от които бяха свързани с това, че семейството ми преди 1989 г. попадаше в категорията „врагове на народната власт“. Баща ми е бил осъден на смърт и едва през 1956 г. е бил амнистиран и освободен от затвора. Забранявали са на майка ми да следва, като дъщеря на фабрикант. Дядо ми е бил в концлагер като деец на ВМРО. А вуйчо ми, на когото съм кръстен, е бил поет, юрист, главен редактор на в. „Младежко земеделско знаме“ и е бил в ръководството на БЗНС „Никола Петков“. По време на изборите през 1946 г. е убит… Не тая омраза.
Едно от нещата, които особено уважавам и ценя, е способността на човек сам да се изгради – без протекции, връзки, наследство… През 1994 г. се завърнах в България, беше разцветът на групировките. Доста мои колеги се изкушиха да работят за тях. Гордея се, че постигнах материално благополучие и прилична кариера, без да се поставям в услуга на „мутрите“.
Няколко пъти в живота си съм губил всичко – и в личен, и в професионален план. Но не загубих своята идентичност. Ценя свободата да отстояваш възгледите и идеите си, щом имаш смелостта да понесеш последствията.
Не е ли огромен лукс?
Определено, защото човек се лишава от резултати, които би могъл да постигне много по-лесно при едно по-сервилно поведение. Създаваш си и доста могъщи врагове. Сигурно много съм загубил. Например възможността за кариера на дипломат, нереализираните покани от две правителства за заместник-министър на правосъдието и на външните работи…
Защо не се възползвахте от облагите на властта?
Дори най-високите постове в нея са вид зависимост. Безвъзмездна облага няма. Трябва да се лишиш от част от достойнството и от свободата си. Лао Дзъ казва: „Който познава другите е силен, който познава себе си е могъщ, който запази себе си е устойчив.“
Как от правото се насочихте към икономиката?
Беше важно за основните ми интереси – търговското и банковото право и финансите. Изолираните занимания с търговско и данъчно право са неефективни, ако нямаш стабилни познания по счетоводство, както и обратното. Това е интердисциплинарна сфера, която обхваща отделни аспекти, както от юридическите, така и от икономическите науки. Повечето ми монографии са продукт на това познание.
Имаме ли вече такива универсални специалисти?
Българските специалистите по най-общо казано „стопанско“ право са на много добро ниво. Има мислещи млади хора, получили повече от едно образование в Западна Европа и САЩ. Те имат и стабилна подготовка по българско право и по нищо не отстъпват на своите западни колеги, а понякога дори ги превъзхождат.
Какво пречи да се създаде школа на бизнеса и правото в едно и у нас?
Има чисто обективни проблеми и това са честите промени в „стопанското“ законодателство, които водят до несигурност на икономическите субекти. Всеки политически режим, колкото и прогресивен да е, приема закони, които обслужват интересите му, за да задържи по-дълго властта – да запази задоволяващото го статукво във всички сфери и най-вече в стопанската.
И най-доброто статукво е убийство за прогреса.
Ако трябва да съм откровен, именно нарушаването на вътрешните и международните нормативни актове води до разбиване на статуквото и в крайна сметка – до прогрес. Освобождението на България, Съединението, а в най-ново време – обединението на двете Германии, разпадането на СССР, Югославия и Чехословакия, независимостта на Косово, както и почти всички вътрешни и международни политически и икономически процеси в наше време, са резултат от несанкционираното нарушаване на редица вътрешни и международни актове и на наложеното с тях статукво. Затова законите не следва да се абсолютизират и сакрализират – те материализират интересите на управляващия политически режим и неговите „кръгове“, „обръчи“ и т.н. Съдебните решения също не са божествени, а човешки. И то на хора, които могат да грешат като всички останали и са подвластни на същите изкушения и пороци.
Няма ли така да изчезне редът?
За да има ред, действащото законодателство, колкото и несъвършено да е, трябва да се спазва. По-съществен е въпросът за неговата стабилност. Особено в областта на икономиката са нужни трайни правила, които да формират устойчива във времето правна рамка, която да гарантира интересите на всички икономически субекти, а не обслужваща индивидуалните интереси на близките до властта. Стратегическото инвестиране е процес, резултатите от който се проявяват след половин, дори един век. Когато обаче е успешно, този процес създава съвсем ново качество на живота. Постоянните промени на стопанското законодателство в страната не позволяват планирането на каквито и да било стратегически инвестиции, тъй като те са постоянно изложени на непрогнозируем административен риск.
Но такива промени продължават да се правят вече 19-а година непрекъснато!
Дори да се променя ежедневно избирателният закон, това едва ли ще има особено отражение за икономиката, в случай че е налице дългосрочна и стабилна правна рамка от „стопански“ закони. Когато децата още от училище знаят какво е разрешено в сферата на икономическия живот, едва ли ще ги интересува кой в момента е президент или министър-председател. В развитите държави със стабилна икономика законите за собствеността и редица други основни икономически норми не са променяни от ХVII век.
Какво мислите за развитието на инвестициите у нас?
Изключено е да се говори за връщане на инвеститори, които са напуснали страната. В момента световната икономика е в криза, която се задълбочава.
Когато се появят първите индикации за излизане от рецесията, може би ще бъдат наложени и нови правила в международния бизнес. След срива на финансовите пазари от началото на 80-те години на миналия век на Лондонската, Нюйоркската и други фондови борси, на жаргон Big Bang (Големия взрив), се въвеждат нови рестриктивни правила, които изцяло промениха конюнктурата на финансовите пазари. Като резултат от тази криза възникна и проблемът с междудържавните дългове. Първо Мексико обяви неплатежоспособност, след това други държави, в това число и България. Така се появи изцяло нов отрасъл на финансите – сделките с реструктурирането и погасяването на т.нар. „суверенни“ дългове. Предполагам, че настоящата финансова криза ще има поне същото, ако не и по-голямо въздействие върху пазарите. След краят й те със сигурност няма да бъдат същите.
Тогава защо толкова много се строи у нас?
Това е друга тема. В световен мащаб строителството е не само стратегическо инвестиране, но и една от разпространените форми за „изпиране“ на пари. Много се спекулира, че сега в САЩ имало ипотечна криза. Подобни икономически очаквания се разпространиха от някои и за България, поради големия ръст на строителството и на ипотечните кредити. Според управители на софийски строителни фирми, не повече от 10% от имотите се закупуват с кредити. Хората предпочитат да плащат в брой и да записват в нотариалния акт данъчната оценка, а не платената цена – затова избягват ипотечните заеми. Това показва, че у населението има много свободни пари, а според статистиката то било най-бедното в Европа. Тези пари се инвестират най-вече в жилища – или за предпазването им от инфлационните процеси, или с цел тяхното „изпиране“.
Това не пречи ли на икономическия растеж?
Годините на тоталитаризма внушиха на няколко поколения да не са икономически активни. За тях сигурността е в гарантирани доходи, получавани на държавен пост, от наеми и др. Икономическата активност на много стопански субекти е по-скоро временна, с цел да си осигурят впоследствие едно безрисково и мързеливо съществуване. Грубо казано мечтата на повечето българи, особено над средна възраст, е да бъдат рентиери.
Значи разковничето е в младите?
Парадокс е, че докато преподавах в Софийския университет, с най-висок успех се влизаше в специалност „публична администрация“, а не икономика или право, които дават възможност за частна инициатива и свободна професия. Дори идеалът на младото поколение продължава да е мястото на добре платен държавен чиновник. Старият девиз на „тъмния балкански субект“: „Дайте ми Солунската митница!“, се оказва безсмъртен.
Къде и каква е причината?
Младите се убеждават всекидневно, че свободната професия и частният бизнес генерират проблеми и несигурност – с данъчните, с администрацията, с лицензи и с какво ли не. Непрекъснато са свидетели на скандали, свързани с лобизъм, „кръгове“ и „обръчи“ в частния бизнес, на чиновнически и криминален рекет, а напоследък – и на отвличания. Затова не ги влече частната инициатива. Държавният или съдебният пост гарантират и „едни други доходи“, както е „при съседите от горния етаж, които са богати и без частен бизнес“. И най-важното – за разлика от бизнесмените, тях нито ги хващат, че крадат, нито ги отвличат.
За това не допринася ли и недоверието в правораздавателната ни система и приказките за ширещата се корупция в нея?
Поне 80% от магистратите са изключително квалифицирани и почтени. Вниманието обаче е насочено към другите, които нямат тези качества. Същото не може да се каже например за политиците, при които заради някакви си 90–95% корумпирани, критикуват всички останали! Корупцията е болест на цялото общество, а сюжетът с корупционните практики в съдебната система се преекспонира дотолкова, че се създаде обществено мнение, че ако не платиш, няма как да спечелиш дело. Случвало ми се е да чувам: „Имаш ли връзки в съда, ако не – да търсим друг?!“ Обясненията, че това е незаконно, не намират разбиране. От много хора съдебната институция се възприема като някакъв продавач на услуги.
Адвокатите нямат ли сериозна заслуга за това?
Формира се един тип адвокати – лобисти, които знаят рождените дни на всички магистрати, водят ги по кръчми, уреждат децата им на изпити, работа на роднини, решават всевъзможни проблеми, без да говорим за подкупите! Веригата обикновено обхваща целия персонал от чистачката до председателя на даден съд. Например препис от документ по дело обикновено се получава след 3–4 дни. На „любимеца“ обаче той се издава на момента. Това дразни останалите му колеги.
А роднинските връзки в съдебната ни система…?
Законите за съдебната власт и за адвокатурата не са обхванали един кръг от чисто роднински връзки, които аз наричам „фабрики за печелене на дела“. Стига се до такива парадокси, че ако се знае, че адвокатът на противниците е съпруг/а на съдия от съда, в който се гледа делото, другата страна не може да си намери адвокат от същата колегия, тъй като случаят се приема за предрешен. Тъжен е фактът, че качествата на адвокатите се оценяват по това какви връзки имат в даден съд. Преди 1–2 години даже се появи книга с нещо от сорта на 100 съдебни трика и един от тях гласеше: „Винаги търсете адвокат, който е състудент, приятел, съгражданин или роднина на съдията.“
Налице е процес на репродуциране на корупцията в съдебната система под външния натиск на самите граждани и фирми, които искат и настояват да дадат, за да са сигурни, че ще получат желания правен резултат.
Излиза, че отърваване от корупцията няма?
Един от ефективните инструменти за ограничаване на корупцията е да се приеме ясна и дълготрайна правна рамка, за която вече говорих, особено в данъчното, трудовото и търговското законодателство, с гаранции за правата и задълженията на стопанските субекти. Тогава, която и партия да дойде на власт, ще е длъжна да се „вмести“ в тези рамки и няма да може да ги променя в интерес на „спонсорите“ си.
Така няма да има и „кръгове“ и „обръчи“ от фирми.
Докато сега всеки месец се променят и допълват текстове на закони. Прикачват се алинеи, които нямат никаква връзка с текста на даден член. И това се прави съвсем целенасочено, в интерес на някой от протежираните стопански субекти. Мога да посоча уникални примери. В чл.2, т.5 от Закона за банките, действащ от 1997 г. до 2007 г. (отменен със Закона за кредитните институции), беше посочено, че той не се прилага за лицата, които предоставят парични заеми срещу залог на вещи (заложни къщи) по ред, установен от Министерския съвет. Законът действаше през управлението на четири правителства, от които нито едно не прие този „ред, установен от Министерския съвет“. И това не е от недоглеждане, представете си какво лоби са имали заложните къщи в тези правителства?!
Друг пример – в чл.143 от ЗДДС, между другите „специални режими“ по неизвестни причини, са включени „дилърите на стоки втора употреба“, които са освободени от ДДС. Веднага се изработи един механизъм, който сериозно засегна вносителите на нови автомобили. Купуват се да речем в Германия чисто нови коли и се държат там 6 месеца, за да могат при вноса да се квалифицират като „стоки втора употреба“. После се продават на българския пазар с 20–30% по-евтино от цените на официалните вносители на същите нови автомобили.
Явно става дума за сериозно лобиране.
Очевидно. Лекарствата се облагат с ДДС, учебниците, хранителните стоки за ежедневни нужди, вода, енергия и други неща, които са от огромно значение за оцеляването и живота на хората, културата и бъдещето на страната. И изведнъж се оказа, че няма по-важно нещо от освобождаване от ДДС за „стоките втора употреба“.
Как се отрази на живота ви петгодишният престой в Китай като първия български аспирант там?
От ученик ме е интригувал Далечният изток. Дипломната ми работа, която защитих в Историческия факултет беше за китайско – американските отношения и „Тайванския въпрос“. Животът ми в Азия ме изгради като личност и доста ме промени. Насочих интересите си към по-трайни и истински неща. Осъзнах суетата на човешката природа. Повечето хора крият в себе си недоволство, което се дължи на несъответствието между амбициите, мечтите и възможностите им. Това пряко се отразява на тяхната реализация. Аз съм един от щастливите хора, защото съм точно това, което искам да бъда – в хармония със себе си. Нямаше да е така, ако не бях живял в Далечния изток и не бях общувал с хора, които носят мъдростта на 10 000 години. Получих един универсален инструмент за отношението и светоусещането ми към света, без значение дали става дума за право, култура, личен живот, финанси, професия…
