Иван Филчев: Страдам, но съм доволен, че страдам!

Съдия, художник, писател, поет, общественик. Всичко това са парченца от пъзела на същността на юриста Иван Филчев. Значимостта им е различна в оценките на отделните хора. Но в едно няма разминаване – с Иван Филчев не може да бъде скучно. В смях и шеги се превръща всяко общуване с него. За това и на 84-годишна възраст той е любим и търсен събеседник и от стари и от млади. 

Въобразил си, че е кръстен на Йоан Златоуст

„Беля човек ще е”, били думите бабата-акушерка след раждането на Иван Филчев на 18-ти ноември 1924 година в Белоградчишкото село Бело поле. Часове след появата му на бял свят, така се мяткал, че му се развързал пъпа и едва спасили живота му. „ Ориса ме тази баба и цял живот съдбата си правеше шеги с мене, но и аз не й останах длъжен – връщах й го по същия начин – с шеги. Въобразих си, че съм кръстен Иван на Йоан Златоуст и винаги трябва да казвам истината”, спомня си Филчев и това станало кредото на живота му. 
Родителите му били обикновени селяни и много искали да изучат сина си. Мечтаели да стане писар в общината. Иван дал всичко от себе си и станал един от тримата пълни отличници на гимназията в Лом. Но когато се завърнал на село, кметът си избрал за писар свое протеже. Така първото житейско разочарование накарало младия Филчев да кандидатства и да завърши право в Софийския университет. Но голямата му любов от дете е да рисува: 

„Откак се помня най-напред съм се научил да драскам”. 

Търсел с молив да разкрие душите и изживяванията на хората. Нарисувал е стотици типажи през живота си, участвал е в десетки смесени и самостоятелни изложби, но когато го попитат от кого е получил най-голямото признание, опираме до детските му години на село: „От бащата на шесторъкия Вачо”, категоричен е Филчев. В Бело поле имало младеж Вачо с по шест пръста на ръцете и краката. Хората го имали за откачен, но според Иван Филчев:” Той беше човек с изключителна фантазия, която рядко се среща и при най-големите писатели”. Веднъж го скицирал, докато разговарят. В този момент минал бащата на Вачо и викнал: „Я да видя какво драскаш!” Показах му и бях притеснен, защото когато Вачо фантазираше си изкривяваше лицето във всевъзможни гримаси. Вживяваше се в ролите…”
Бащата гледал ту рисунката, ту невръстния художник и казал: „Браво бе Иване, ама си го издокарал баш както лъже!”. 

Куриозите в живота му продължили при следването.

След първата година в Юридическия факултет Филчев напуснал тъй като нямал средства да се издържа. Заминал войник и след две години решил да продължи образованието си. Но не могъл да намери студентската си книжка. Отишъл да я търси в университета и след дълго издирване я открил у една от колежките си от стария му курс. Момичето не само пазело документа, но и му била заверила всички семестри докато е бил в казармата. Оставало му само да се напъне да вземе изпитите: 

„Така станах юрист през 1951 г. , но само с диплома не се живее!”

Филчев кандидатствал за работа, а междувременно работел в ТКЗС. И един ден получил три плика накуп с предложения, както той ги нарича „късметчета” – за прокурор в Михайловград (б.а. днес Монтана), за юрисконсулт в „Булгартабак” и за съдия във Видин: „ И както можеше да се очаква с моя куцузлук избрах – съдия”. Бил безкрайно изненадан, как набързо партията го направила шеф на Районния съд при наличие на по-стари и опитни съдии. „Жална ти майка, слагат те тук, за да те провалят”, злорадствали колегите му. „Ами да патя, щом съм се вързал”, отговорил им Филчев. Установил груби нарушения на служители в съда и първата му работа била да уволни петима с една заповед. Една секретарка била присвоила златни монети, съхранявяних като веществено доказателство. Разкрил и деловодител, който вместо нови таксови марки лепял по молбите на хората стари откъснати от архивирани дела: ”А парчиките в джобето и си кърка…” Като издал заповедта за уволнение, един от старите съдии му казал: ”С това си подписа оставката!”. 

Зачитането на закона пред партийните повели му изяло главата.

Във Видин настанала безработица и Окръжният комитет на БКП взел гениално решение – да бъдат уволнени работници, в семействата на които всички работят, а на тяхно място да бъдат назначени хора от семейства в които няма работещи. „На пръв поглед изглежда хуманно, но тогава имаше Кодекс на труда, сега не знам дали има!? Не дай Боже днес да потърсиш Кодекса!”, смее се Филчев.
В съда заваляли молби за незаконни уволнения без никакви мотиви. Съдиите се паникьосали накъде да гледат – закона или партийната повеля. Филчев им казал да отменят всяка незаконна заповед за уволнение, да възстановяват хората на работа и да им присъждат дължимите обезщетения съгласно КТ. Спешно била свикана окръжна конференция на БКП, където съдията Филчев публично бил заклеймен от партийния секретар: „Ето кой проваля партийната линия!”. 
Последвал нов сблъсък с моралните възгледи на Партията, която го обявила за 

най-либералния бракоразводен съдия в България.

Случката се разиграла на национално съвещание в Партийния дом в София (б.а. днес сграда на Народното събрание на ъгълъ между Президентството и Министерски съвет). Трактовката на проблема била, че се допускали от съда много разводи и това проваляло социалистическото семейство. Като лош пример, другарката-докладчик посочила съдия Иван Филчев, като „най-либералния в цялата страна”. На потърсеното от него обяснение той казал: „Аз не съм либерален, а развеждам хора, които не могат повече да живеят един с друг и даже вредят на децата си като са заедно”.
Колеги съветвали Филчев, за да не страда, да си затваря устата, да е дипломатичен. На което той им отговарял: ”Такъв съм си. Страдам но съм доволен, че страдам. 


Колкото пъти са ме преследвали за това, че си върша работата, и че говоря откровено, винаги ми е излизало на добро”.

След 7 години във Видин направили всичко „по силите си”, така че да не бъде преизбран за съдия в града. Но тогава от Министерство на правосъдието му предложили да стане окръжен съдия в Кюстендил. Отново влезнал в конфликт с местните партийни величия. Този път бил обвинен, че не следи за морала в съда, и как можело да не знае че една от секретарките имала извънбрачна интимна връзка с местен адвокат. Опълчил се и си подал оставката. Но „Роди ме майко с късмет па ме хвърли на смет”, важи с пълна сила за професионалния път на съдията Иван Филчев:

„Като ме погнаха от Кюстендил ме назначиха във Върховния съд”.

Поредният му сблъсък бил с председателя на ВС Иван Велинов:”С него си кръстосахме шпагите, ама нямаше къде вече да ме пращат на друго място по-нагоре ( б.а. смее се) През 1986 г. Велинов направи всичко възможно да ме пенсионират, а и аз бях много доволен, че се отървах от него”. Филчев явно се противопоставял на методите на Велинов при съвещанията за вземане на решения дали да бъде допуснат преглед по реда на надзора (б.р. по това време НПК даваше възможност на Общото събрание на ВС да прави предложение за преразглеждане на влязла в сила присъда): „Когато искаше да пробута нещо на негов човек пръв се изказваше, а съгласно закона той трябва последен да вземе становище. След всички колеги, за да не влияе на становищата им”. 
След Върховния съд до демократичните промени Филчев е работил като главен специалист по квалификацията на кадрите към Министерство на правосъдието, от където е уволнен през 1992 г от тогавашния министър Светослав Лучников: „По политически причини, както той сам ми призна”. Единственото постоянно в живота на Филчев е, че 

винаги има бележници и молив в джоба. 

На улицата, в трамвая нищо не може да го спре да скицира образ, който го грабне. Даже в съдебната зала. „ Един път в съдебно заседание така се отплеснах да рисувам един от хората в залата. По едно време чувам председателя: „Твоето мнение”, погледна скицата ми и „ Ааа видях ти мнението”. 
Любимата му картина е на възрастен селянин, когото е видял по време на съдийството си в Кюстендил. Оригиналът днес е собственост на председателя на Висшия адвокатски съвет Даниела Доковска, а Филчев си е нарисувал копие за спомен: „Исках да запечатам лицето на един човек който никога дотогава не е влизал в съдебна зала. И който благоговее пред тове което сме ние. Това е много задължаващо за всеки магистрат и му напомня, че не е Господ”.
Съдебната зала отприщила още една дарба на Филчев – 

късият разказ.

Несекващото му чувство за хумор ражда първата му книга „Темида се шегува” – невероятни комични истории от практиката на юристите. Издал е сборници с разкази „Отмъщението на подсъдимия”, „Защо вият кучетата” и стихосбирката „Омагьосан”. Гордее се с дългогодишната си кариера на председател на Дома на културата на правниците в София. На 80-годишния си юбилей Иван Филчев поканил всичките си роднини и приятели да си изберат от картините му, за да не се карали някой ден след смъртта му. Не пропуска да разкаже със смях репликата на внука му тогава „Ти пък за толкова велик ли се мислиш”. Днес се чувства поуморен, но продължава да твори. Подготвя нова поредица разкази, последният от които е „Хирургът от Зли дол” – невероятна история по действителен случай за конфликта мужду закон, необходимост и справедливост: „Уж вървят заедно, ама си бият чифтета”. 
На 18-ти ноемри 2008 г. Иван Филчев навърши 84 години. „Да не спират да те сърбят ръцете” му пожелаха приятелите.

Read Previous

От 7 плюс 2 до три юрисдикции

Read Next

Атанас Славов: Диагнозата е “Хроничен Българит”

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Most Popular